— А как реагира Нестеров на това, че вие му отнехте лиценза? Звъня ли във връзка с това на Вадим Яковлевич?
— Не, доколкото ми е известно.
— Дали някой е заплашвал Вадим Яковлевич?
— Той не ми е споменавал нищо такова. Защо някой ще го заплашва? Би трябвало да заплашват мен. Но и мен никой не ме е заплашвал. Нали вече всичко ви обясних — с тон на даскалица, уморена от разговор с ученик дебил, каза Кузмина.
— Благодаря ви, Светлана Петровна. Подпишете се, моля ви, под протокола. Много ни помогнахте. Ако ни потрябвате за още нещо, ще ви потърсим пак.
Левин се усмихна измъчено, събра документите и бързо се изнесе от кабинета. „Опазил ме Господ, ако някога съм… този, как беше… лицензиант!“ — помисли си той накрая.
В блок номер девет на улица „Староконюшена“ работеше Кирил Сергеевич Безухов, млад човек със смешни големи уши, заради които колегите му го бяха нарекли Клепоушко. Този прякор като щафета беше преминал към него от бившия му наставник Олег Левин, като стажант при когото немного отдавна беше започнал своя трудов път Кирил в Главна прокуратура.
В този момент Безухов трябваше да разговаря с Александър Степанович Бойко, чийто апартамент бе разположен до този на Литвинов.
Вратата на четиринадесети апартамент отвори дребно, спретнато старче с очила с много дебели стъкла.
Безухов се представи и показа служебното си удостоверение.
— Александър Степанович, дошъл съм при вас във връзка с взривното устройство, което беше открито до вратата на съседа ви на деветнадесети август.
— Че това колко отдавна стана, миличък! При нас вече идваха, разпитваха ни. Защо пак?
— Възникнаха нови обстоятелства. Ще позволите ли да вляза?
— Разбира се, влизай, миличък. Направо невероятно, такова младо момче, пък вече следовател. Че и в прокуратурата. Направо се дивя.
— Защо се дивите? — усмихна се на старинната дума Безухов.
— Нали когато гледам телевизия, имам чувството, че всички младежи са полудели — каза с тънко треперещо гласче старчето, провлече крака по коридора и покани с жест Безухов да го последва. — Ту се събличат направо пред камерата, пфу, какъв срам, ту се дърпат за косите един друг и бълват такива мръсни думи, че ми иде да кажа: махни се, сатана!
Старецът погледна към иконата в ъгъла на стаята и се прекръсти.
— А пък в живота не всичко е толкова лошо. Има и младежи, които работят свястна работа. Сядай, добри ми човече, хайде, питай своите въпросчета.
Кирил седна до кръглата маса, застлана със стара, но чиста покривка. Изобщо обстановката не беше никак богата, да не кажеш бедна. Но апартаментът светеше от чистота.
— Колко е уютно при вас! И каква чистота! Чак учудващо! — започна обработката Безухов.
— Че какво му е учудващото? Трябва да се грижим за телесната си чистота и за чистотата на жилището си. Всичко това ни е пратено от Господ, трябва да го ценим и да сме благодарни.
— Но вие, струва ми се, живеете сам? В паспортния отдел ми дадоха данните за всички живущи в блока.
— Сам съм, така е. Вече пет години, откакто старицата ми ме напусна, не можа да преживее смъртта на нашата дъщеричка. Люсенка си отиде от рак, а старицата от мъка по нея. Така една след друга си умряха, лека им пръст — старецът се прекръсти.
— Много ви съчувствам — от сърце каза Кирил. — А кой ви помага? Тежко е сам да се оправяте с домакинството.
— Какво пък, много ли ми трябва? Супичка и попарка — това ми е храната. Мариночка често ме глези.
— Коя е тази Мариночка?
— Съседка. Мариночка Литвинова. Жената на Марат. Срещу когото имаше покушение.
— Моля ви, разкажете ми какво помните за това.
— Ами какво помня? Беше сутрин. Около осем. Бях станал и правех нещо в кухнята. На вратата се позвъни. Отворих: Мариночка и Марат. Показват ми някаква кутийка. Гледам: до тяхната врата виси кутийка като онази ей там, в антрето ми. В нея са скрити електрическите жици. Марат ме пита дали не знам каква е тази кутийка. Казах му, че не знам. Звъннаха на Григориевна в съседния апартамент. Тя още спеше, ние я събудихме. И тя нищо не знаеше за кутията.
— А защо е била цялата тази суматоха? Висяла си някаква кутия. Защо Литвинови толкова са се разтревожили?
— Това не знам, питайте си ги тях. Само дето излиза, че правилно са се разтревожили. Ако не бяха се разтичали, щеше да гръмне. Тогава сигурно и ние с вас сега нямаше да си говорим.