— А какво стана по-нататък?
— По-нататък? Марат извика Митя.
— Кой е той?
— Нашият електротехник. Той дойде, погледна, след това се наведе към кутията и като се развика: там нещо тиктака! Това е бомба! Той ни е малко шумен — контузен, бил е на война. Но в случая реагира правилно и бързо. Разгони ни по апартаментите, нареди да се обадим в милицията и да се заключим в баните. И ние седяхме всеки в своя ъгъл, тихи като мишки. Чак след това разбрахме, че той тая бомба я е обезвредил. Въпреки че е алкохолик. Ето какви герои живеят тук при нас! Дойде милицията, накараха му се. А за какво да му се карат? Той трябва да получи медал за това, че е спасил живеещите в блока.
— А защо е била закачена бомбата, вие как мислите? Питам ви, защото това е много важно за следствието — да разберем какъв е мотивът на престъплението. А кой може да знае това по-добре от съседите, които постоянно са до нас?! Какви хора са Литвинови?
— Какви хора? За Марат нищо не мога да кажа. Нито добро, нито лошо. Малко го познавам. Той излиза рано, а се прибира късно. Виж, Мариночка я познавам от дете. Бяхме приятелски семейства. Добро момиче. Много добро. Тя замени дъщеря ми. Купува ми храна, дава дрехите ми за пране, вози ме в поликлиниката. Според мен мъжът й даже се сърди. Защо Мариша ме вози напред-назад, хаби техния бензин, колата може да се развали. Но това не е истина! Аз си имам кола, дори съм дал на Мариша нотариално заверено пълномощно. Тя ме вози с моята кола. И за всички мои работи строго съм я предупредил: само с моята! Защо да пипаме тяхната вносна кола? На мен така ми е по-спокойно!
— Други роднини нямате ли?
— Не, миличък, никого си нямам. Сам съм. Все чакам кога Господ ще ме прибере при себе си, за да се срещна с моите близки. Но още, изглежда, не съм го заслужил…
— Извинете ме за нескромния въпрос: сигурно пенсията ви е малка?
— Защо — малка? Имам четиридесет години трудов стаж. Двайсет от тях на едно място. Аз, мили момко, съм шлосер шести разред. Добре печелех. И пенсията ми е нормална. Стига ми. Защо?
— Гледам, че апартаментът ви е голям, пък вие сте сам. Сигурно ви излизат скъпо режийните, пък и да се чисти…
— Питате ме дали не искам да го продам? Не, не искам. Тук са спомените за семейството ми. Пък и всички в блока са ми познати. Излезеш, седнеш на пейката, кажеш си това-онова и ти олекне на душата. Пък и никак не искам да се разделям с Мариночка.
— Никой ли не ви е предлагал някакви сделки с имота? Например пожизнена издръжка срещу завещание?
— Аз вече съм направил завещание за апартамента. Но не бих искал да казвам на кого съм го завещал. Още повече че този човек нищо не знае за моето завещание. А ако разбере, ще бъде много обиден, защото няма никакви користни цели. Ще научи, когато му дойде времето.
Безухов зададе още няколко въпроса и се сбогува с домакина.
Александър закъсня. Той намери Грязнов в приемната на Меркулов, където приятелят му занимаваше Клавдия Сергеевна с някакви приказки. Клавдия черпеше началника на МУР с бисквити.
— Най-накрая дойде! — обърна се към него Вячеслав. — Почакай една минута да доразкажа на Клавдия една история. И тази дама казва на приятелката си: „Миличка, как може с часове да слушаш тъпите комплименти на Н. Н.? Той е идиот.“ А онази й обяснява: „Първо, щом е влюбен в мен, вече не е идиот. И второ, много по-приятен ми е влюбен в мен идиот, отколкото най-разумния умник, но влюбен в друга глупачка.“
Клавдия Сергеевна се разсмя и изразително погледна към Турецки.
— А коя е тази дама? — намеси се Турецки.
— Коя?
— Която толкова успешно се е пошегувала.
— Дявол я знае коя е.
— Ще ти кажа: това е писателката Тефи. И цялата история си я прочел при мен вкъщи на балкона, където си държа старите списания.
— И какво от това? — надменно повдигна вежди Клавдия. — Историята е много мила.
— Вие какво си гукате тук? Къде е Меркулов?
— Константин Дмитриевич е при Главния — все така сухо отговори Клавдия.
— А ти защо закъсняваш, господин началник? Чакам те вече цял час! Между другото, аз също съм началник! — намеси се Грязнов.
— Не се сърди, имам уважителна причина. Е, отиваме ли при мен?
— Отдавна съм готов. — Грязнов тръгна след Турецки. На вратата той се обърна: — Клавдия, ти си жената на моите мечти! До скоро, скъпа!
— Към вас, Вячеслав Иванович, винаги съм имала най-топли чувства — отвърна Клавдия.