— Ами да, разбира се. Не значи.
— Следователно сред желаещите да се подмладят може да има хора, които искат само да променят външността си, разбра ли ме? А…
— Слава, ти пак си фантазираш! — дойде на себе си Турецки. — Сега пластични операции правят на всеки ъгъл. За да си промениш мутрата, не е задължително да ходиш при Нестеров. И да убиваш Климович.
— Така е — натъжи се Грязнов.
— Засега предлагам да спрем дотук. Първите задачи ги определихме. Трябва да успея да хвана Костя, за да ми даде разрешение за прослушване.
Телефонът на масата на Турецки иззвъня.
— Ало? Костя?
— Ние за вълка, а той… — с тих глас направи коментар Грязнов.
— Да, ние с Вячеслав сме тук. Така ли? Нищо ново. Или почти нищо. Второ денонощие се занимаваме с това. Да, ама бързата работа — срам за майстора. Извинявай. Ей сега ще дойдем при теб. Може ли? Трябва? Идваме.
— Какво става там?
— Костя го дърпа Главния. Интересува се какво ново има за взривовете. За взривовете! Засичаш ли множественото число? Направо замириса на терористична дейност. И честният безкористен чиновник Литвинов трябва веднага, ама веднага да бъде ограден от зложелатели.
— Защо говориш толкова иронично? Нима Литвинов не е безкористен? — направи се на учуден Грязнов.
Глава 12
Вещицата от блатата
Работният ден беше в разгара си. Десет аборта. Шест жени вече бяха минали през ръцете на лекарката — строга млада жена. Тъкмо докараха в операционната седмата, когато дежурната сестра извика Руденко на телефона.
— Сега не мога. Нали виждаш.
Медицинската сестра се доближи до лекарката и й зашепна нещо на ухото. След като изслуша момичето, лекарката си свали ръкавиците.
— Ще трябва да прекъсна. Още повече че е време за обедна почивка.
— Зоя Дмитриевна, аз вече се подготвих морално, направете го по-бързо! — приплакваше младо момиче.
— Нищо, ще почакаш. Четири месеца хич не бързаше, все нямаше време. Сега ще почакаш още двадесет минути! Върнете я в стаята — заповяда тя на санитарките.
След час операциите продължиха. Към шестнадесет часа работният ден приключи.
Преди да си тръгне, Зоя Дмитриевна извика старшата сестра.
— Галина Михайловна, подготвихте ли материала?
— Да. Всичко е опаковано, лежи в хладилника.
— Добре. Утре ще дойдат рано да го вземат, мен още няма да ме има, така че вие го предайте.
— Разбира се, Зоя Дмитриевна.
— Ето ви вашите премиални — Руденко протегна плик на жената.
— Благодаря ви, Зоя Дмитриевна! Всичко ще бъде наред, не се притеснявайте!
— Аз не се притеснявам — отговори Руденко с тон на човек, свикнал да му се подчиняват.
Оказа се, че Зоя Дмитриевна Руденко е лекар-гинеколог. А нейната месторабота — акушеро-гинекологична клиника. Затова Руденко покани следователя вкъщи. Стори й се, че така ще бъде по-удобно. И тъй като разговорът се отнасяше за доста лични за Зоя Дмитриевна неща, Саша не възрази.
Вратата отвори висока червенокоса жена с чудесна фигура, подчертана от вталено сако и тясна, къса пола. Руденко изглеждаше доста по-млада от своите тридесет и пет.
— Александър Борисович Турецки — Саша протегна служебното си удостоверение.
— Ах, недейте, и така виждам, че не сте бандит. Влизайте.
Тя се обърна, демонстрира походка на манекенка и въведе Саша в хола на приятно обзаведен двустаен апартамент.
— Седнете, Александър Борисович. — Тя посочи към едно от двете дълбоки кресла до изящна ниска масичка. — Току-що се върнах от работа, ще пиете ли кафе с мен?
— Няма да откажа.
„Боже, колко литра кафе всекидневно се наливат в нещастния ми организъм! О, мой нещастен стомах, когато се пенсионирам, ще се занимавам само с теб! — обеща Турецки наум, докато поемаше от ръцете на домакинята чаша нескафе. — И това след кафето на Ирина, истинско, ароматно… Какво ли не търпя в името на работата си!“
Зоя Дмитриевна се отпусна в другото кресло, като демонстрира прекрасните си крака, обути в модерни остроноси обувки.
— При мен се пуши. — Тя изтръска цигара от пакета и изчака, докато Турецки щракна със запалката. Когато се наведе към нея, Саша усети аромата на „Bulgari“, доста скъп и модерен през този сезон парфюм.