— Какви?
— Бандитите. Истински бандити. Както си спомняте, началото на деветдесетте бе начало и на криминалните войни. На кого тогава в нашата страна му трябваха пластични операции? И кой имаше средства за това? Всеки ден се страхувах за живота му. Ами ако объркаше нещо и му пуснеха куршум в главата направо над операционната маса? Дори мисля, че неговата сърдечно-съдова патология се формира тъкмо през онези години. Всеки ден на нокти, няколко кутии цигари на ден…
— Виждали ли сте, познавате ли някого от криминалните му клиенти?
— Представете си, един го видях. Дойде вкъщи. С цветя, пиене. Анатолий толкова добре го беше променил, че онзи направо умираше от радост. Чак се разтанцува. Говедото игра степ!
Думата, изречена от устата на изисканата дама, порази Александър.
— Защо степ? — Той се направи, че не е забелязал епитета.
— Защото игра степ. Малък, хилав, но танцуваше добре, това е факт. Даже прякорът му беше такъв — Танцьора. Той така ми се представи. И Анатолий го наричаше така. Та този Танцьор вдигна в апартамента ни такъв празник, че цялата улица разбра. Мисля, че съседите го помнят до ден-днешен.
— Тук ли стана това?
Саша зададе този въпрос между другото, като се стараеше да не акцентира веднага на „малък, хилав“.
— Не, не тук. Тогава живеехме на Кутузовския булевард. В голям тристаен апартамент. След размяната се преместих в този.
— И какво, Танцьора идвал ли е при вас пак?
— Аз повече не съм го виждала. Но помня, той обеща, че ще изпълни всяка молба на Анатолий. Разбирате ли, всяка? Той съвсем определено каза: „Ако някой се изправи на пътя ти, само ми свирни и ще го изтрия от лицето на земята. Завинаги.“
— Малко ли неща се приказват на пияна глава. Нали е изчезнал от живота на мъжа ви?
— Не знам. Докато живеехме заедно, Танцьора винаги изпращаше за рождените дни на Анатолий цветя и коняк. Остави и телефон за връзка.
— Сигурна ли сте, че този човек, Танцьора, наистина е способен да убие?
— Не съм му светила, но Анатолий сподели с мен, че Танцьора е голям криминален авторитет, много сериозен господин. Че фактически е правил операцията под дулото на пистолет. Добре поне, че Анатолий му угоди. Между другото, след този клиент Нестеров почти веднага заряза хирургията.
— Даа, голяма история… А на каква възраст е този Танцьор?
— Тогава беше около тридесетгодишен. Сега трябва да е някъде на четиридесет.
— Ясно. А спомняте ли си дали Танцьора е имал някакви характерни белези, които не е можело да бъдат ликвидирани с пластична операция? Може би не е казвал „р“, или е фъфлел, или пък е заеквал например? Нищо такова ли не си спомняте?
Тя се замисли, опитвайки се да си спомни.
— Не. Обикновен говор. Е, с използване на криминалния жаргон. Вие Танцьора ли търсите? — сякаш се учуди Зоя. — Тогава по-добре говорете с Анатолий Иванович. Той е негов познат, не мой.
Вместо отговор Турецки зададе следващия си въпрос:
— Зоя Дмитриевна, а как стана така, че се разделихте с Анатолий Иванович? Сигурно сте били много хубава двойка. И сте го обичали, нали? А той би трябвало направо да ви е боготворял. Аз на негово място щях да правя точно това.
Зоя се усмихна и отново хвърли към Турецки омагьосващия си поглед.
— Хайде още по глътка коняк, нали нямате нищо против?
Александър нямаше нищо против. Зоя каза, докато топлеше коняка в дланите си:
— Да, той ме обичаше. Като в онази поговорка: „Попът имал куче, много го обичал. Но изяло парче месо и той го убил.“
— Това не го разбрах.
— Анатолий Иванович е патологично ревнив. Па-то-ло-гич-но — повтори тя на срички.
— Имате толкова голяма разлика във възрастта, вие сте толкова прекрасна, мога да го разбера.
— Не, това не може да бъде разбрано. Когато провеждат разпити за всяка твоя минута, прекарана извън дома, когато ти искат отчет за всяка секунда, прекарана без него, за всяка мисъл дори. За всеки познат и непознат… Той ме ревнуваше дори от жените! От приятелките, от майка ми. Търпях прекалено дълго. Търпях не само скандали. Търпях побои!
— Какви ги приказвате? — ужаси се Александър.
— Да, представете си! В работата си е душичка, всички го обожаваха, а вкъщи — тиранин, деспот и почти маниак.