— Господи, да бъде твоята воля! — потрепери Турецки. — И защо търпяхте толкова дълго?
— Обичах го! — извика Зоя.
Преиграваш, не ти вярвам, мина през ума на Турецки.
— Да, обичах го! — продължаваше тя със страст. — Но дойде моментът, когато го разлюбих. Сега ще ви разкажа. Бяхме на ресторант. Имаше официален прием. Компанията ми беше почти непозната. До мен седеше единственият човек, когото познавах. И аз помолих този човек да ме изпрати до тоалетната, тъй като не знаех къде се намира. В този момент Анатолий имаше важен разговор с един от висшестоящите. И какво мислите, че стана? Не бяхме успели още да стигнем, когато Нестеров ни настигна, събори спътника ми на земята, а на мен ми заби един шамар! Всичко това пред хората, все едно съм някоя шафрантия! Това беше… Отвратително, ужасно… И какво мислите, че направи след това? Че се е извинил? Че е пълзял пред мен на колене? Не. Той подаде молба за развод!
— Заради визитата в тоалетната?
— Да, представете си! Направо полудя след този ресторант! Така ме преби, беше непоносимо. Когато е ядосан, може да те удуши с голи ръце…
— Като Отело Дездемона?
— Да!!
— А кой е онзи човек, заради когото се разби семейството ви?
— Мили боже, то се разби заради Анатолий, какво общо има с това онзи човек? Това беше мой състудент, съвсем случайно бе попаднал на онзи прием. Аз не познавах никого от присъстващите, седяхме един до друг, говорехме, спомняхме си младостта. След това онази тоалетна и шамар пред очите на моя състудент, представяте ли си? И аз се съгласих на развод. При неизгодни за мен условия. Исках само едно — да се отърва завинаги от този човек!
— А как е фамилията на вашия състудент?
— Господи, вече не си спомням. Сега… Литвинов. Марат Литвинов. Преди коктейла не бях го виждала сто години и след този кошмар също не съм го виждала. Не ходя дори на срещите на випуска, за да не се видя с него. До ден-днешен не мога да забравя срама, който преживях по вина на бившия си мъж, разбирате ли?
Тя започна да се задъхва, на очите й се появиха сълзи.
— Мда, направо кошмарът на Елмстрийт. Горкото момиче! Толкова ми е жал за вас!
Александър протегна ръка и докосна китката й.
— Недейте. — Зоя гордо се изправи, отдръпна ръката си. — На мен, както правилно забелязахте, всичко ми е наред. Той има проблеми. Правилно ли съм разбрала?
— Да, проблемите са му достатъчно — каза замислено Турецки. — Какво пък, добре, че се срещнах с вас. Вижте: Анатолий Иванович в работата му го обичат и хвалят. Оказва се, че в бита си той е съвсем друг човек! Ето я обратната страна на медала. Как смятате, способен ли е Нестеров на убийство?
— Трудно ми е да отговоря еднозначно. — Тя сведе очи, въртейки в ръка чашата с остатъците коняк.
„Кажи, мила, не ме мъчи. Много ми е интересно какво ще кажеш“ — гледаше я Турецки.
— Ако на пътя му се изправи пречка, мисля, че е способен да отнеме човешки живот — най-накрая отговори Руденко и погледна с ясен поглед Турецки в очите.
— Скъпа Зоя Дмитриевна, благодаря ви за откровеността, за това, че ми отделихте време! Конякът беше чудесен и много навреме.
Турецки стана.
— Може би ще останете да вечеряме заедно? — предложи домакинята, която също стана и толкова плътно се приближи до Турецки, че почти го докосваше с тялото си.
— За най-голямо съжаление, не мога — Александър разтвори ръце и за всеки случай отстъпи крачка назад. — По-късно имам още две делови срещи.
— Боже! Петък е! Петък вечер! Каква работа може да има? Това културен отказ ли е? Да не би да не вярвате в кулинарните ми умения?
— Напротив! Сигурен съм, че Господ ви е наградил с всички възможни таланти. Повярвайте, имам работа! Но ако ми позволите, следващия път задължително ще вечерям с вас.
— Ще има и следващ път? — Зоя повдигна вежди.
— Защо? Надявам се, че няма да възразите, ако мина без всякакви служебни ангажименти? Само да се порадвам на очарователната ви красота. Да се обадя ли?
— Какво пък, обадете се.
Тя му протегна ръка, Саша обърна гледаната длан и я целуна по-близо до китката, гледайки със замъглен поглед към Руденко.
Жената леко се забави, преди да отдръпне ръка, усмихна се, без да отмества зелените си очи.
— Довиждане! — Турецки прекъсна играта с очи и си тръгна.
Веднага след като затвори вратата след него, Зоя Дмитриевна се хвърли към телефона.