— Добър вечер, Александър Борисович!
— Добра да е! Това е за вас!
— Ах, аз и астри толкова обичам! Откъде знаете всичко за мен?
— Усещам ви, дете мое!
— О, вие искате да си играете на добрия чичко? — В черните й очи проблесна подигравка.
— Аз искам? Вие ми предложихте тази роля миналия път, когато се видяхме. А аз реших засега да не се отказвам.
Турецки спря, за да хване такси. Докато придържаше момичето за лакътя, продължи:
— Надявам се, че не сте се навечеряли вкъщи с картофи и пържен салам? Надявам се, че сте гладна. Още се надявам, че страстно желаете да допрете до устните си чаша с истинско шампанско. Защото днес с вас ще посетим едно от любимите ми заведения.
— Ще има и пиене?
— Уви — призна Турецки, докато й помагаше да седне в таксито и намествайки се до нея. — На „Хашек“, моля ви — каза на шофьора.
Обърна се към момичето и сложи длан върху тясната й прохладна ръка:
— Вижте, Настя, разбира се, бихме могли да отидем на театър. В драматичния или операта… Обичате ли театър? Обичате ли театъра тъй, както го обичам аз? — имитирайки народната артистка Доронина, възкликна Турецки.
— Да, обичам го с всичкия плам, на който е способна възторжената младост — изплашено рапортува Настя.
— Ами операта?
— И опера обичам.
— Коя опера обичате най-много?
— „Хованщина“ — веднага изстреля Настя.
„Мда, няма да мога да се справя с този млад талант — отбеляза си вътрешно Турецки, — пък и трябва ли? За какво, Саня, се правиш на клоун? Какво се суетиш като някой маниак над жертвата си? Не си сигурен в себе си?“
Той продължи с нормален „човешки“ глас:
— Та така. Бих могъл да ви поканя на театър, но там не може да си поговорим като хората. Седналите отзад ще започнат да шъткат и да правят забележки, тези отпред — ще се обръщат и ще размахват пръстче. Макар че и на едните, и на другите ще им бъде много по-интересно да слушат за какво си шепнем, отколкото да следят действието на сцената. Хората са много любопитни. Не, най-доброто място за запознанство е масата.
— Ние обаче се запознахме в кола — засмя се Настя.
— Това не се брои. Ние се борим за задълбочени знания, нали? Между другото, как е учението?
— Всичко е наред. Засега няма да ви викат при декана.
— Много се радвам. Би било неприятно да чуя, че Анастасия Вересова е повърхностна личност, която не отделя необходимото внимание на учебния процес. Щях много да се натъжа.
— Откъде знаете фамилията ми?
— Това ли е всичко, което ви учудва?
Той обърна дланта й и започна внимателно да я разглежда.
— Ето! Виждате ли тази дълга, ясно очертана линия? Ами точно тук е написано: Вересова.
— Това е линията на живота — засмя се Настя и отдръпна ръката си.
— Че какво, фамилията не е ли част от вашия живот? Всъщност с тази тема ще се заемем по-късно. Тъй като вече пристигнахме. Спрете до следващата сграда, ако обичате.
Той помогна на момичето да слезе от колата.
— Аз неслучайно заговорих за опера. Днес ние с вас, Настя, ще посетим ресторант „Росини“. Били ли сте там?
— Разбира се, че не.
— Така си и мислех. Моля.
Те се озоваха пред висока стъклена врата, която портиерът предвидливо отвори пред тях. Влязоха в просторна зала, която се стори на Настя едва ли не… въздушна. В следващия момент тя разбра, че пространството е разширено за сметка на прозорци-витрини, високи от пода до тавана. Имаше масички с големи букети живи цветя както в центъра на залата, така и покрай прозорците. Посетителите бяха доста, но сякаш се губеха в просторната зала. Стените бяха украсени с платна на съвременни художници. Звучеше музика.
— Познахте ли мелодията?
— Това е от „Севилският бръснар“, нали?
— Абсолютно правилно. Къде ще се разположим? — като видя, че момичето е смутено, Турецки се опита да намали разкоша на заведението.
— Не знам вие къде предпочитате, Александър Борисович, но аз бих избрала маса до прозореца. Това би било като в Париж. — Тя го стрелна леко надменно с черните си очи и изправи рамене.
„Голяма работа! Всякакви сме ги виждали! На нас такива не ни минават!“ — така разшифрова този жест Александър. Определено тя му харесваше все повече и повече!