— Ами чудесно! Ще има какво да разказвате на внуците. Е, опитайте!
Настя отпи от виното и важно кимна. Чашата беше напълнена две трети, както се полага.
Веднага се появи мезето, гарафа с водка.
— Започваме ли да празнуваме?
— Няма път назад — потвърди Настя.
Те пийнаха, започнаха да си хапват, тъй като и двамата бяха гладни, а славата на кухнята на ресторанта се носеше из цяла Москва. Постепенно неговата напрегнатост и нейната предпазливост отстъпиха и се смениха с някаква почти лудешка веселба. Той й разказваше някакви случки, тя се смееше, отметнала глава, а зъбите й матово проблясваха. Един от тях, преден, беше леко нащърбен, което придаваше затрогваща неравност на целия този снежнобял ред. Около осем часа вечерта засвириха музикантите — двама съвсем млади цигулари и един също толкова млад пианист. Студенти. И те като Настя, по този начин си изкарват хляба, помисли си Александър. Той покани момичето на танц. Мелодията беше тъжна и бавна. Притисна към себе си тънката й снага, усещайки под ръката си деликатния й гръбнак; вдишваше аромата на нейното тяло, смесен с мириса на непознат лек парфюм. Той навеждаше главата си към нея и в отделни моменти лицата им се докосваха. И усещайки върху бузата си кадифето на нейната топла прасковена кожа, Саша тихо полудяваше. Мелодията свърши, но той нямаше сили да се откъсне от нея и продължи да я притиска в прегръдката си, докато не улови върху себе си присмехулния поглед на един от музикантите. Турецки отпусна ръце. Те се насочиха към тяхната маса.
Ами да, застаряващ плейбой хваща в мрежите си глупава млада пеперудка. А тя маха ли, маха с крилца… — сякаш казваше зад гърба им младият цигулар.
Цинизмът на тази мисъл разруши целия чар на танца. „По този начин ще ни гледат навсякъде, където и да отидем“ — помисли си с тъга Турецки. Изглежда, Настя си мислеше нещо от този род, защото погледът й отново стана сериозен.
Те седнаха, сервитьорът донесе основното ястие. Няколко мига минаха в мълчание. Всеки беше зает с чинията си.
— Александър Борисович, женен ли сте?
Ето го и него, мига на истината. Саша вдигна глава. Настя не се хранеше, а бодеше с вилица невинните изящни трюфели. Ту един, ту друг. Погледът й беше насочен през прозореца.
— Да, женен съм. — Той вдигна очи към профила й. — Женен съм доста отдавна и много стабилно. За жена, която никога няма да изоставя. Защото тя не заслужава това. И защото имаме дъщеря, която много обичам. Бих могъл да ви излъжа и да се направя на някой разведен господин, който всеки ден вечеря по ресторанти, без да знае къде да се дене и как да си изхарчи парите. Но това би било лъжа. Би било подлост по отношение на вас. Аз не искам да ви лъжа. Вие също не го заслужавате, защото ми се струвате много чист и целеустремен човек. Аз не съм някой новобогаташ, а работя от сутрин до вечер, работата ми е много отговорна и имам съвсем малко свободно време.
— Защо тогава го пилеете за мен? — тихо попита Настя.
— Защото съм влюбен във вас като момче, нима не виждате? — също толкова тихо отговори Турецки. — Отдавна не ми се е случвало такова нещо… Тоест, разбира се, имало е жени, които съм обичал, но повярвайте ми, не толкова много, колкото изглежда. „Аз седя до прозореца, зад прозореца трепетлика. Обичал съм малцина, обаче силно“ — тъжно се усмихна той. — Знаете ли чии са тези стихове?
Без да се обръща, Настя само отрицателно тръсна къдравата си глава.
— Оказа се, че има неща, които не знаете дори вие. Това е Бродски. Та значи, всички мои истински влюбвания завършваха или трагично, или с безнадеждна раздяла. Така че имате възможност веднага да станете и да си тръгнете от живота ми. Аз ще го разбера и, надявам се, ще го преболедувам.
Той запали цигара, като се стараеше да не поглежда към момичето. С крайчеца на окото следеше неподвижния й профил, капризно издадените устни и острата упорита брадичка. Мълчанието изглеждаше безкрайно. Най-накрая тя се обърна към него:
— Може ли и за мен една цигара?
— Разбира се! — облекчено въздъхна Александър.
Той я изпрати до тях, дълго стояха във входа и се държаха за ръцете. Саша тихо целуваше косата й, очите, челото, упоритата брадичка — цялото й лице, страхувайки се да докосне устните. Тя сама леко ги отвори към него, към неясния утрешен ден… Защото утре, не, вдругиден (утре съм на работа, поправи се Настя), тя ще го покани вкъщи при себе си. Разбира се, няма да има всякакви „турнедо с фуа гра“, но…
На това „но“ Саша затвори устата й с безкрайно дълга целувка.