— Слушай, Вова, трябва да хванем момичето, докато не са го развалили — прошепна на приятеля си Янушко. — Правото на първа нощ и така нататък…
Капитан Шчеглов кимна и извика на момичето със строг глас:
— Лейтенант Морозова!
Морозова потрепери и се обърна.
— Елате в кабинета на експертите!
— Защо?
— Без приказки! Как говорите със старши по звание?
— Слушам, другарю капитан!
Янушко отвори широко вратата и пусна пред себе си уплашената Морозова. Мъжете я последваха, вратата се затвори.
Морозова стоеше в поза „мирно“, поглеждайки страхливо по-старшите по звание.
— Седнете, Морозова! — Шчеглов посочи стола.
Морозова седна. Приятелите си взеха по един стол и седнаха от двете й страни.
— Значи сте завършили милиционерската школа с отличен, така ли? — със страшен глас се осведоми Янушко.
— Да. — Момичето въртеше глава, пърхайки с мигли ту към Шчеглов, ту към Янушко.
— И на какво са ви научили там?
— Как на какво? Всичко по програма. Всичко, което трябва.
— А учиха ли ви там да пиете бира? — гледайки изпитателно в сините очи, попита Шчеглов.
— Не — изплаши се момичето.
— Как така не! — ревнаха приятелите в един глас. — На какво изобщо са ви учили?!
При тези думи Янушко извади от спортния сак двулитрова пластмасова бутилка с бира.
Той мълчаливо отви капачката. Шчеглов извади от чекмеджето на масата три пластмасови чаши.
Съскане, гъста пяна, пълзяща по стената на бутилката, пълни чаши.
— Божичко, колко ме уплашихте! — с облекчение въздъхна Морозова.
— Ти как се казваш, дознател?
— Катя.
— Хайде, Катя-Катерина, да пием за първото ти дежурство!
— Ах, какви ги приказвате! Как може? Подполковникът така се кара! Пък може да има и повиквания…
— Не „може да има“, а задължително ще има, радост наша! — възкликна Янушко. — Но да се пие може. Кой е казал, че изобщо не може? Само трябва да се знае: къде, кога, за какво и колко. Кой е казал това?
— Не си спомням — призна си Катя.
— Добре, за това после. За бойното кръщене на Катерина! Докато не е изсвирила тръбата!
Но едва успяха да пийнат по две-три чаши, и тръбата ги привика с гласа на дежурния в РУВД, който съобщи по високоговорителя, че нарядът на СОГ е повикан на „криминално трупче“.
— Стягай се, Жора — уж със съжаление в гласа каза Шчеглов.
— Може би ти? — без да вярва, че предложението му ще бъде прието, си направи устата Янушко.
— Не, остави ги тези работи. Дадена дума — хвърлен камък. Днес е твой ред да отработиш първото повикване.
Янушко въздъхна, обърна още една чаша бира и многозначително погледна Морозова.
— Катерина, аз съм принуден да ви оставя насаме с този никаквец. Недейте да вярвате на нито една негова дума. Той е женен, има деца, внуци и хронично венерическо заболяване. Надявам се, че ще дочакате моето завръщане.
— Я се махай! — изрева на приятеля си Шчеглов.
Но Янушко и така вече беше тръгнал, слушайки за довиждане кръшния смях на Морозова.
— Катя, аз съм само на тридесет години, за внуци и дума не може да става, както и за болести, да чукна на дърво. Да, женен съм, но не обвинявам никого за това. Изобщо това е недомислица. Но нека не говорим за тъжни неща. Знаете ли в чия компания се намирате?
— В компанията на никаквец.
— Дете мое, всички сме малко коне, както е казал поетът. Нямах предвид това. За друго говорех. Можете ли поне да си представите ролята на експерта-криминалист в разследването на престъпление? Не, виждам, че не разбирате каква е тази роля. Това е ролята на Хамлет в тъмното царство!
— Струва ми се, че в тъмното царство е била Катерина — вметна Морозова.
— Да не би това да сте вие? — Шчеглов леко приближи стола си към момичето.
— Искахте да си поговорим за експертите — напомни му Морозова и малко се отдръпна назад.
— Разбира се! Но само след чаша бира. От десет минути нищо не пиете.
— Не мога толкова често!
— Тоалетната е до нас. Не виждам други причини да ми отказвате! Моля ви, пийнете!
— Ще ни направят на нищо!
— Кой, дете мое?
— Шефовете.
— Добре, да почнем пак отначало: тук шефът съм аз, ясно ли е? Бързо пий! — заповяда той.