Таточка беше първата официална съпруга и единствената любима жена напоследък. Евгений Леонидович усети признаците на характерното сутрешно желание и обръщайки Таточка на една страна, полупрегърнал вече стърчащото, твърдо коремче, пристъпи към действие.
— Женя, аз още спя — промърмори капризно Таточка.
— Ти спи, миличка, спи си — разреши съпругът, продължавайки вече започнатото.
След успешния край на мероприятието Евгений Леонидович се насочи към банята. Сутрин той предпочиташе контрастен душ. Ваната и другите отпускащи процедури бяха за вечерта. А сутрин — лека сексгимнастика, след това загрявка под острите струи вода. Отначало леден, после парещо горещ душ.
Той повъртя глава, раздвижвайки мускулите на врата; размърда рамене, размачка ръцете си, направи няколко приклякания, като се държеше за ваната. Не защото не можеше да мине без помощта на ръцете. Силните му крака на танцьор спокойно удържаха лекото тяло. Но за да не се плъзне на мокрите плочки и, не дай боже, да не си счупи главата. Това би било глупаво. Всъщност гимнастика можеше да прави и в стаята, но Евгений Леонидович не обичаше да показва, че съхранява прекрасната си физическа форма с каквито и да било усилия. Най-малко за това трябваше да се досеща Таточка. Разбира се, тя беше длъжна да го обича всякакъв, дори да беше дебел, плешив и куц. Той й плащаше достатъчно скъпо за нейната любов. Жената, както всички знаят, излиза много по-скъпо от любовницата. Но той беше влюбен и искаше да й се харесва.
Когато приключи с гимнастиката, Евгений Леонидович се избръсна и остана още няколко минути под душа, за да си събере мислите.
Животът му бе напълно благополучен, в него всичко бе разграфено по месеци, дни и часове. Изобщо той обичаше стабилността. Прекалено бурните пубертет и младост го бяха научили да цени липсата на промени. Акопов дори на жени се беше наситил, което изглеждаше доста странно, имайки предвид все още младата му възраст: наскоро бе празнувал четиридесет. Нима за един мъж това е възраст на пресищане? Но в миналия му живот имаше прекалено много жени. Безгрижно летящи пеперудки-еднодневки, приемащи с усмивка честно изкараните две стотачки в зелено; разведените с трудна съдба, взиращи се в очите на мъжа с преданост и страх на изоставено куче; еманципирани дами, които предпочитаха гордо да обърнат глава в момента на раздялата; любопитни момиченца тийнейджърки. Колко много бяха те по времето на страстното му юношество, на буйната му младост! Колко ги изостави по време на своята нелегалност! Колко много бяха, мама миа!
Но вътре в душата си копнееше за съвсем друго. Искаше, като се влюби, да се ожени, а не да върти романи някъде навън. Романчетата са нещо грозно и създаващо много грижи. Освен това той предпочиташе секс сутрин, когато би следвало да бъде съпругата, а не любовницата. Но… животът не му го разрешаваше. Разделите с бившите любими минаваха по една и съща добре отработена схема, с пълно материално осигуряване на пострадалата страна. А тъй като всички те, неговите пиленца, бяха още доста млади и задължително красиви, сериозни претенции нямаше. Той просто ги пускаше на свобода от златната клетка. И примамваше вътре ново пиленце, още по-младо и по-прекрасно. И ето че днешната Таточка, изглежда, е тъкмо това, което му трябва. То се подразбира от само себе си, че е хубавица, но освен това мило и послушно момиченце. Така че в тази насока животът напълно го задоволяваше.
И бизнесът се развиваше чудесно. Евгений Леонидович винаги благодареше наум на съдбата, че го изхвърли от лагера на чейнджаджиите и културномасовиците в съвсем друга, много сериозна среда. Там, където го научиха да удря пръв, и не само да удря, ами да убива. Където го научиха да не съжалява никого, на никого да не вярва. И където, колкото и да е странно, му дадоха отлично икономическо образование. Благодарение на своите способности, на своята преданост към водача и лютата жестокост към враговете, благодарение на знанията си, в края на краищата благодарение на всичко това той стана доверено лице на много умен и прозорлив човек. Но даже неговият патрон не можа да види каква съвършена комбинация изгражда в ума си най-близкият му помощник.
И когато му дойде времето, той изигра партията си.
Направи го блестящо. Нито веднъж не сбърка. Той плати скъпо за своето благополучие. Работата не беше в парите, които никак не бяха малко, дадени на хирурга-вълшебник за превъзходно направената операция. Той плати за благополучието си с нещо много по-голямо: пълното отричане от миналия си живот. Десет години не беше виждал близките си: майка си и сестра си. И нямаше да ги види. Защото за тях той беше безследно изчезнал, потънал в кървавите престрелки на деветдесетте. Дълго време той изчакваше в нелегалност в провинцията. И едва преди пет години си разреши да се появи в столицата, да започне свой бизнес, да създаде семейство.