Не смееше да създаде дете, тъй като се страхуваше, безумно се страхуваше да не бъде открит. Детето му можеше да стане заложник, страшно оръжие в ръцете на враговете му. И чак сега, когато някои негови връстнички се канят да станат баби, той си позволи тази радост. Разреши на Таточка да забременее. И опипвайки стегнатото й коремче, мислеше, че това късно бащинство дори е правилно. Нима щеше да чака появяването на сина си (а те вече знаеха, че ще имат син) преди десет, даже преди пет години със същия трепет, както чакаше това днес?
Той си мислеше, че за десет години времето бе покосило ако не всички, то поне повечето от онези, които можеха да му потърсят сметка. Някои вече не са между живите, а други са далече. Но се оказа, че не всички, които искаше да бъдат мъртви, лежаха под мраморните плочи.
Преди три дена телефонът в офиса му иззвъня.
— Евгений Леонидович, търси ви някой си Сидорчук — съобщи секретарката по телефона за вътрешна връзка. — Ще говорите ли с него?
Сидорчук! Акопов помнеше тази фамилия. Как би могъл да забрави старши лейтенант Сидорчук, сътрудник на РУОП от миналия си живот.
— Свържи ме — каза Акопов, като се стараеше гласът му да звучи спокойно. — И отиди до аптеката да ми купиш баралгин. Боли ме главата.
— Добре, Евгений Леонидович. Свързвам ви.
— Здрасти, Степаджия! — чу той пресипнал глас. — Отпрати ли секретарката? Добре си направил. Защото секретарките са любопитни хора, а разговорът ни е сериозен.
— Кой сте вие, защо ме наричате с този странен прякор? — Той вече разбираше, че е безсмислено да се преструва.
— Нима си забравил? Не мога да повярвам. Сигурно си мислел, че никога няма да те намеря? Че почивам на топло, където ти си ме напъхал? Мислил си, че вътре са ме утрепали, защото сега им е паднало проклетото ченге? Лъжеш се, аз също съм държелив като теб. Мислел си, че няма да те намеря, щом си променил лицето си? Лъжеш се! Дълго търсих, но те намерих! Обаче гласа ти си го спомням много добре. Гледам си аз телевизия: ха, познато лице! Всъщност лицето беше непознато, но гласът бе твоят! Каквото и да правиш, каквото и да струваш…
— Евгений Леонидович, донесох ви баралгин. — В процепа на вратата се показа продълговатото лице на секретарката.
— Вън! — изкрещя Акопов.
Вратата се затръшна.
— Въпросът ви, господин Сидорчук, ще бъде решен положително. Моля ви да ми се обадите утре. Запишете си номера на моя джиесем…
— Ще се обадя. И без номера.
— Всичко хубаво.
Акопов се предаде. Кой дявол го беше накарал да се появи в предаването „Светът на бизнеса“! Бяха поканили няколко успели бизнесмени, включително и него. И той не можа да откаже: такова предаване — това си е безплатна реклама по телевизията, че и по първа програма, че и в праймтайма. Появи се, тъпанар с тъпанар! И получи Сидорчук, който сега щеше да го шантажира и да му иска пари. Работата не беше в сумата, която щеше да му поиска това бивше ченге, мильото гаден. Проблемът беше, че сега никога нямаше да го остави на мира. Ще се залепи като кърлеж от този ден и до края на живота му. Трябваше веднага радикално да си оправи сметките със Сидорчук.
Евгений Леонидович се изтри с пешкира, наметна хавлията и излезе от банята.
И веднага, сякаш беше очаквал този момент, иззвъня джиесемът му. Акопов го взе и отиде в кухнята.
— Степаджия? Е, какво реши?
— Трябва да се срещнем. И спри да ме наричаш с този прякор. Друг живот, други интереси. Ако искаш да се впишеш в моята тема — има варианти. Никак не са лоши. Готов съм да ги обсъдя днес вечерта. Аз добрините не ги забравям.
— Колко си ги спомняш, го разбрах в пандиза.
— С това нямам нищо общо. Изобщо не знам кой те е хвърлил на вълците. И стига вече за това.
— Бива — съгласи се Сидорчук. — Къде и кога?
— В осем вечерта, по-рано не мога. Кажи сам къде. Няма да те водя на кръчма, може да не се разберем, защо да хвърлям пари на вятъра. Така че в някоя градинка ще поседнем на някоя пейчица и ще си поговорим. Къде — ти избери.
Сидорчук се замисли: