— Амии… Хайде в Измайлово. До метро „Измайловска“.
— Добре.
— Само че имай предвид, разговорът е на четири очи. Никаква охрана.
— Надявам се, че и ти ще дойдеш без корпуса за бързо реагиране — ухили се Акопов. — Не е в твой интерес.
— Какъв е моят интерес, знам по-добре от теб — измърмори Сидорчук и затвори телефона.
Тоест последната дума да е негова. Ще видим…
Смешно изкривена на една страна, в кухнята влезе Таточка.
— Женечка, да ти сервирам ли закуската? — Тя беше по-висока от мъжа си с една глава и го гледаше от горе на долу като щъркел жаба.
— Сервирай, пиленцето ми.
Той погали жена си по рамото, свали ръката си надолу и я притисна към корема й, усещайки как там, вътре, шава синът му.
— Бие се — съобщи Таточка.
— Казва „здрасти“ на татко си — поправи я мъжът й.
И да позволя на този изрод да се навре в живота ми? Сега? Когато чакаме дете? Лъжеш се, Сидорчук! Лъжеш се, гадино!
— Е, къде ми е сокът, къде ми е омлетът, къде ми е кафето? А целувката? — каза той на глас.
Дежурният следствено-оперативен екип пристигна на улица „Долна първомайска“. Висока изнервена жена посрещна милиционерите на прага на апартамента.
— Бях в командировка — започна тя. — Върнах се, а в апартамента са влизали крадци! Прозорецът е счупен. Изнесли са касетофона, златото. — Тя изхлипа.
— Един момент, ако обичате, хайде да влезем вътре.
Младият следовател, дознателят и експертът-криминалист влязоха в апартамента. Всичко беше ясно: крадците бяха се промъкнали на балкона през прозореца на стълбищната площадка, разположен толкова близо, че дори дете щеше да се покатери на неостъкления, без решетки балкон.
— Разбирате ли, забравих да затворя горното прозорче.
— Кога заминахте в командировка? — Младият неопитен следовател явно не знаеше откъде да започне.
— Преди три седмици.
„Да бяха ни извикали след година!“ — сърдито си помисли изтръгнатият от прегръдките на Катерина Шчеглов. Той беше успял да се поразходи из апартамента и да оцени дебелината на слоя прах по пода и отдавна бе разбрал, че няма да изровят никакви пресни следи от това местопрестъпление. Мълчаливо и съсредоточено той извади от дипломатическото си куфарче листове бяла хартия и я разхвърля по пода.
— Това пък за какво е?
— Събирам образци от прахта. Листовете ще полежат и по тях ще полепне прахта от пода — отговори сериозно Шчеглов, мислейки си само как по-бързо да приключи и да се прибере в кабинета си.
— По тях може ли да се ходи? — попита следователят.
— Разбира се, даже трябва. По-добре ще се залепи прахта — дружелюбно отговори Шчеглов.
— Изчезнало ли е още нещо? — разпитваше следователят.
Дамата започна да изброява изчезналите дреболии.
— Пили са в кухнята водка. В хладилника имаше бутилка…
Шчеглов отиде в кухнята и внимателно прибра чашите в найлонов плик. После се разходи из апартамента още веднъж.
— Ами всъщност това е всичко, повече нямам работа тук — съобщи той, събирайки от пода листовете със следите от обувки на дознателя и следователя. Тези листове „с ясни фрагменти на следи от обувки“ заедно с чашите Шчеглов се канеше да опише в графата „взето от местопрестъплението“. Разбира се, нито следователят, нито дознателят си имаха хабер, че точно те могат да станат заподозрени за извършването на кражбата. „Нищо, следващия път ще мислят малко повече“ — помисли си Шчеглов, който по принцип не харесваше следователите. И за какво да ги харесва един експерт? Експертът провеждаше цялата черна и най-важна работа, а пък похвалите и премиите от шефовете ги получаваха следователите.
Затова Шчеглов никога не изпускаше случая да направи някоя мръсотийка на колегите си. Той можеше да измисли още някаква чудесия, но бързаше: на Катерина сигурно й беше писнало да го чака!
— Аз приключих, а вие, както виждам, още дълго ще изкарате тук. Така че Михалич ще ме хвърли до районното и ще се върне да ви вземе, става ли?
Следователят неопределено кимна, а Шчеглов побърза да изчезне.
Глава 16
Дуелът
Вечерта в една от алеите на Измайловския парк на пейка, закрита от ниско склонена върба, седяха двама мъже: як набит шатен с насечено от бръчки лице, облечен в дънки и леко лятно яке, и нисък брюнет с изключително правилни черти на лицето, в строг делови костюм. И двамата бяха някъде около четиридесетгодишни. Не беше късно, по алеята се разхождаха хора, така че мъжете говореха тихо, за да не бъдат чути. По-точно, говореше само единият, ниският и благообразен. Другият мълчаливо слушаше.