Шчеглов се наведе. Лицето на мъжа се сгърчи. Той затихна.
— Убих човека… — прошепна с побелели устни Шчеглов.
Експертът Янушко се върна в районното след отработване на „криминалния труп“ в отлично настроение. Следващото повикване е за Шчеглов, така че ще може да пообщува с новичката, хе-хе, отблизо, така да се каже. След като мина през кабинета и не намери там приятеля си, Янушко отиде в стаята за почивка, където имаше телевизор и в момента свободната от повиквания част на дежурния екип гледаше футбол.
— А къде е Шчеглов?
— Шчеглов? — обади се някой, без да се обръща. — Отиде да се стреля със Зайко. Така, давай, давай, още малко… А, мамка му, такава топка да изпусне!
— Как — да се стреля? Къде?
— В сърцето сигурно…
— Заради какво? — учуди се Янушко.
— Ами заради тази, новата колежка — отговориха му, все така без да се обръщат.
— Ама къде са отишли? Ей, хора, поне някой нека се обърне!
— Гоол! — изреваха с пълно гърло присъстващите.
Като разбра, че тук няма да научи повече нищо, Янушко се насочи към кабинета на Зайко. Зад вратата се чуваше женско хлипане.
— Кой е вътре? — Янушко дръпна дръжката. Вратата беше заключена.
— Аз съм, Морозовааа — изви момичето.
— Отвори ми! Аз съм Янушко.
— Даа, отвории — заплака девойката, — те ме заключиха и отидоха да се стрелят.
След като проведе стремителен разпит и изясни, че, изглежда, са отишли в първата алея на Измайловския парк, а като цяло е изпито литър водка и три литра бира, Янушко реално оцени ситуацията и затича към Измайловския парк, като не забрави да вземе и фенер.
Намери ги доста бързо. Дуелиращите се седяха на една пейка, пушеха и гледаха тъпо лежащото на земята неподвижно тяло.
— Вие какво правите тук? Това пък кой е? — посочи към тялото Янушко.
— Не знам — апатично се отзова Шчеглов. — Утрепах го, без да искам.
— Защо седите така? Може би е жив?
— Това — едва ли — промълви Шчеглов.
Янушко се зае да прави оглед на тялото. Пулсът не се усещаше. Ако се съдеше по малкото количество кръв, куршумът бе улучил директно сърцето. Като разтвори сакото, Янушко бръкна във вътрешния джоб, извади документите на убития и буквално се вцепени.
— Ей, ало, тоя има пищов в джоба!
— Какъв пищов? — не разбраха любителите на дуели.
— Сега ще видим.
Янушко извади носна кърпа и след като обви с нея дланта си, измъкна оръжието.
— „Тетешник“.
Той помириса ствола. Миришеше на барут.
— От него скоро някой е стрелял!
— Кой? — учуди се Шчеглов.
— Сигурно убитият — сви рамене Янушко. — Ти нали не си стрелял с неговото пушкало?
— Не, с моето — съвсем изпадна в почуда неволният убиец.
В този момент зад плътната стена от дървета, в дълбочината на парка, се чу вик.
— Стойте тук! — Янушко хукна по посока на звука.
Той се върна след пет минути.
— Значи така. Там на пейката лежи мъртъв човек, изглежда, гръмнат от ей този, дето ти, Вова, си го гръмнал. Минувачи открили трупа. Извикали са милиция. Аз звъннах и разбрах: пристигат от „Убийства“. Докато още не са пристигнали, хайде да разработим версия. Нашата версия е следната: ти, Вова, си излязъл заедно със Зайко да купиш сладки за чая. И си забелязал подозрителен гражданин с издут джоб. Благодарение на своята непрестанна бдителност ти, Вова, си заподозрял нещо нередно. И си помолил гражданина да ти покаже документите си. А пък гражданинът вместо документи извадил „Тетешник“ и го насочил към теб. Ти си бил принуден — ясна работа, след предупреждение — да стреляш. Стрелял си в крака му, но заради тъмнината си улучил сърцето. Зайко, имаш ли възражения по тази версия?
— Нямам възражения — отговори стегнато Зайко.
— Много добре. Сега ще пристигнат хората и ще започнем да работим по труповете.
— Ама какъв е този мъж? — Зайко вече с известно любопитство погледна към дребния господин.
— Тепърва ще се заемем с изясняването на този въпрос. Това никъде няма да ни избяга — въздъхна Янушко.
Глава 17
Външно наблюдение
Той беше поканен някъде към дванайсет. Но изчезна от къщи рано сутринта, докато домашните му още спяха. Напусна апартамента на пръсти, за да не срещне погледа на жена си. Реши да не взима колата, а да се разходи пеша из града, нещо, което не беше правил хиляда години. Късното лято, престъпило всички отредени от времето срокове, все още грееше гражданите с топли слънчеви лъчи. Но по улиците имаше малко граждани. Неделя. Ясна работа, всички са заминали по родните места. Събират реколтата. За пръв път през последните няколко години Александър слезе в метрото и пътува с него до „Смоленска“, поглеждайки непрекъснато указателите като някой провинциалист, за сефте пристигнал в столицата.