Обаче се оказва, че Грязнов през цялото време е бил прав. Но… Дори и да са любовници, как той е посмял да я заведе в къщата на жена си? Какъв е този човек, от нищо ли не се страхува? Добре, това ще го мисля после.
Турецки избра телефонния номер на оперативния работник Фонарев.
Сашенка още спеше, както съобщи възпитаната мама (а не беше духнал някъде извън града, което щеше да е напълно според закона на Мърфи!). На Фонарева старша й бе заповядано да събуди сина си. Турецки чу на другия край на жицата тежка въздишка, изпълнена с ням укор, и само след минута прозвуча бодрият глас на Шура:
— Слушам ви, Александър Борисович! Добро утро!
— Здравей! Шурик, хвани едно такси и ела на Стария Арбат. Веднагически. Знаеш ли къде е магазинчето за антикварни книги?
— Знам го.
— Чакам те тук. Лети като куршум. Облекло — спортно. Не си забравяй джиесема.
— Слушам!
Саша извика по телефона още един оперативник, като за място на срещата определи все същото кафене. Само „сладката двойка“ да не изчезне преждевременно, молеше се наум Турецки. Но двойката, изглежда, не бързаше. На масата цъфна бутилка вино, чиния с мезе. Добре си похапват. Времето минаваше непоносимо бавно. Най-накрая вратата на магазина се отвори и усмивката на Фонарев засия пред погледа на Турецки.
— Най-накрая, Шурка! Защо толкова се забави?
— Ами задръствания! Неделя, всички вече са наизлезли. Половин час чакахме.
— Успя ли да закусиш?
— Не.
— Няма нищо. Виждаш ли кафенето отсреща, може би ще успееш да хапнеш. Виждаш ли онази двойка, дето е седнала там?
— Той е с черна фланелка, а тя със синя рокля? Ъхъ.
— Оперативната ви задача е следната: външно наблюдение. Цял ден. Аха, ето че и Чесъна дойде.
И наистина на една от масичките седна оперативният работник Чесноков, фамилията на когото колегите за по-лесно съкращаваха.
— Отивай при него, имате среща. Накратко, какво да те уча как се провежда външно? Ето ти пари за предвидени и непредвидени разходи. Тичай!
Фонарев внимателно прибра банкнотите в портфейла си, козирува с два пръста около невидимата фуражка и се изпари. След минута той вече седеше до Чесноков и оживено обсъждаше нещо. Саша изчака момента, когато Литвинов и Руденко станаха от масата. Те тръгнаха по посока на „Смоленска“, говореха си за нещо, без да забелязват вървящите след тях двама весели младежи, които закачаха минаващите момичета.
След като цялата компания изчезна, Турецки се насочи към „Староконюшена“. На поста си бдеше все същата млада портиерка, покрай която беше минал толкова успешно при първото си посещение, но този път с едно строго „При кого отивате?“ се опита да го спре. Но той сам се спря и извади служебното си удостоверение. Жената внимателно разгледа книжката и вторачи напрегнат поглед в лицето на Турецки.
— Име и фамилия? — попита строго той.
— Мария Белих.
— Ще бъдете извикана в прокуратурата, за да дадете показания. А сега ми отговорете на следния въпрос: Литвинов днес излизал ли е от къщи?
— Да — отговори портиерката.
— Кога?
— Горе-долу около десет сутринта.
Така беше, той дойде в кафенето някъде към десет и нещо.
— Сам ли беше?
Жената запецна.
— Повтарям ви, ще бъдете извикана в качеството на свидетел. Нали знаете за наказателната отговорност, която носите при даване на лъжливи показания?
— Той беше с някаква жена, но не я познавам. Тоест…
— Какво тоест?
— Днес сутринта поех смяната от Михайловна, тоест от Татяна Михайловна. Тя каза, че Марат Игоревич вчера вечерта е довел вкъщи жена. Било късно, около полунощ. Те минали тихо, тя лежала на диванчето, това ни е разрешено. Цяло денонощие не може само да седиш. Та те си помислили, че е задрямала. Но тя ги видяла.
— А къде е жена му?
— Михайловна каза, че Марина Илинична е заминала вчера през деня на вилата. А той вечерта докарал… По принцип той никога никого не е водил тук. Това е за първи път.