— Сега знаете. И аз се надявам на помощта ви. Довиждане.
Турецки излезе на улицата. Оперативният работник Фонарев се беше подпрял на най-близкия стълб.
В джоба на Турецки иззвъня телефонът.
— Ало, Александър Борисович? Следената стигна до… — Чесноков каза адреса на Зоя Руденко. — Седи си в апартамента. Какво да правя по-нататък?
— За днес това е всичко. Свободен си.
— А аз какво да правя? — попита Фонарев. — Затова ли пристигнах чак от Медведково, да се разходя от Арбат до метрото и обратно?
— Какви ги приказваш? Я се стегни.
— Между другото един часът на обед е. Проваля ми се единственият почивен ден…
— Как така един? — Турецки си погледна часовника.
Стрелките сочеха един и пет. Господи! Няма що! Как стана? Кога мина времето?
— Добре, Шура. Можеш да смяташ, че засега си свободен.
— Тоест?
— Ами почивай си някъде в границите на достъпа. И не си изключвай джиесема. Аз ще ти се обадя в случай на нужда. Това е, чао!
Турецки изтича до най-близката уличка, хвана първото минаващо такси и се тръшна на седалката.
— На „Кропоткинска“, после на „Мансуровска“.
— Колко?
— Ще останеш доволен, натисни газта, приятелю, че ми е пламнала главата!
След като избута Турецки през вратата, Литвинов изтича в спалнята. Жена му лежеше на кревата и се тресеше от плач.
— Какво ти е? Какво? — Той хвана раменете й и я раздруса. — Той да не ти е роднина? Какво толкова се тръшкаш?
— Това… беше толкова ужасно. Аз пристигам, а пък той на масата… Вече студен… аз бях сама… Ти не дойде…
— Не можех да дойда! Имам работа! И освен това вече беше станало късно. Нали ти казах по телефона какво трябва да направиш.
— Ами да, извиках „Бърза помощ“. Те го прибраха. Но ми се наложи да нощувам там сама… в къщата, където…
— Марина, стига истерия! Седни и ме слушай!
Тя послушно седна. По подутото й лице течаха сълзи.
„Божичко, колко е грозна!“ — помисли си Литвинов и за секунда се обърна. След това я притисна към гърдите си и започна тихо да говори:
— Мариша, това, че той е умрял, разбира се, е ужасно. Но аз не можех и да си помисля, че този дебил ще изпие литър водка. Но от друга страна… Всяко зло за добро. Сама си помисли, на кого беше притрябвал този изрод? На никого, даже на самия себе си. И после… момиченцето ми, ти заради мен се реши да извършиш такива луди, безразсъдни неща…
Тя пак заплака на глас.
— Аз… това не го исках… Той казваше, че всичко щяло да бъде наужким…
— Наужким… Господи, като в някаква детска градина.
— Не можех да гледам как те измъчват. Да чувам това звънене по телефона…
— Е, край, това е, успокой се. Заради мен си готова на всичко, аз го зная и безкрайно го ценя. Този идиот ни създаде цял куп проблеми. Именно на нас. Защото, макар той самият да беше идиот, разбираше, че никой няма да го закача. Може би той дори нарочно го направи така. За да ни шантажира до края на живота ни. Но не му мина номерът!
Марина рязко се отдръпна и погледна мъжа си в очите.
— Какво? Защо гледаш така? Какво ти се върти в главата? Ти какво, да не си полудяла? — извика той. — Точно ти, а не аз реши да извършиш тези тъпанарски покушения. Точно в твоята глава изобщо не е ясно какво става!
Тя падна на леглото и отново заплака.
— Хайде стига!
— Не мога да живея с това! Все едно, ще се издам! Те пак ще дойдат или ще ме повикат с призовка…
— Значи така. Ей сега ще се обадя на личния ни лекар. Тя ще ти даде болнични от утре. Ще си седиш вкъщи. Дигнала си кръвното, ето — усещам го по пулса ти. Сега ще го измеря. — Той взе апарата и започна да нагласява маншета. — Ама разбира се! Сто и осемдесет на сто! Трябва да лежиш, разбра ли? И на никого няма да отваряш вратата, ясно? На никого! От къщи няма да излизаш. Купил съм всички продукти. Нито крачка навън, ясно? Това е заповед!
— Ами ти?
— Веднага заминавам на вилата. Там всичко трябва да се оправи. И още утре ще се заема с погребението. Трябва да се погребе, нали така? Няма роднини, така че аз ще се нагърбя с това. Записа ли си в коя морга го закараха? Помолих те всичко да си запишеш. Записа ли?
— Да.
— Много добре. Аз ще си взема три дни неплатен отпуск. Смятам, че ще оправя за три дни. Ще трябва да се охарча, за да ускоря процедурата, но това е мой дълг пред покойния и аз ще го изпълня.