— Трябва да стигна до университета. Ще ме закарате ли? — попита момичето с молба в гласа, като се наведе към открехнатия прозорец.
— А пък аз си помислих, че сте тръгнали да гасите пожар. Сядайте — покани я Турецки.
— Почти познахте. — Момичето се отпусна на седалката до него и се усмихна.
На бузите й се появиха много симпатични трапчинки. Той също така си отбеляза красиво подредените бисернобели зъби.
„Ех, младост, младост — с лека тъга си помисли Турецки. — Всичко е истинско, всичко е чаровно и без всякакви усилия.“
— Какво, в университета да няма пожар? Вие от пожарната команда ли сте?
— Не, аз съм пожарът! Горя със син огън. Поправка. Преподавателят ме чака, а пък аз вися тук и никой не ми спира! Представяте ли си?
— Но някой все пак спря.
— Да, благодаря ви! Ах, аз не попитах, колко ще?…
— Смятайте, че ви е провървяло. Имате си работа с хусар, а пък хусарите не взимат пари от дамите. Още повече че ми е по път.
— Много ви благодаря! Супер! Аз, честно да си кажа, съм във финансова криза.
— Дали е само финансова?
Момичето се засмя. Много естествена беше. Никакви пози, никакво заиграване. Общително момиче.
— Ами не. Не само. Имам и други проблеми.
— Не сте ли отличничка?
— Не, аз съм двойкаджийка — отново се засмя момичето. И трапчинките пак се появиха на лицето й.
„Колко е прекрасна кожата й. Нежна, чиста, като праскова“ — доста шаблонно си помисли Александър и усети някакво душевно вълнение.
— В кои факултети ги търпят днес двойкаджиите?
— Във филологическия. Но аз не съм пълна двойкаджийка. Просто не ме обичат преподавателките.
— Завиждат, ясна работа.
— На кое?
— На младостта и красотата, на кое друго!
— Е, те самите още не са за изхвърляне. Макар да са вече на възраст. Най-младата е на четиридесет. Това е почти старост. Тъкмо тя ще ме изпитва.
„Четиридесет било възраст! Само ако го чуеше Ирина!“ — Александър изсумтя и попита:
— Какво, ако не е тайна?
— История на изкуството. Северното възраждане.
— О! Шапка ви свалям. И как е, готова ли сте?
— Ами… Не знам. Може ли да потренирам?
Момичето разтърси къдрици и без да чака отговор, започна:
— На малката държава, включваща територията на днешните Белгия и Холандия, през петнадесети век й било отредено да стане най-яркото след Италия огнище на европейското изкуство. Макар да не били политически самостоятелни, нидерландските градове…
Александър не чуваше думите, наслаждаваше се на звънкия й глас, лекия мирис на парфюм, поглеждаше към ясно обрисувания профил с право симпатично носле и леко издадена брадичка, която говореше за инатлив характер.
— На празници се отваряли вратите на олтара и пред очите на паството се появявало с цялата лъчезарност на вандайковските багри зрелище, което трябвало да въплъщава идеята за изкуплението на човешките грехове и наближаващото просвещение.
— Какво? — заслуша се Александър.
— Идеята за изкупление на греховете и наближаващото просвещение — повтори момичето, след като се замисли за секунда и тръсна кестенява грива.
— Боже, да бъде волята ти! И къде е изкуплението на греховете? Къде е просвещението? От петнадесети век и до днес няма никакво просвещение. Затова пък грехове колкото си щеш.
— Каквото е било, пак ще бъде, и каквото се е правило, пак ще се прави, и няма нищо ново под слънцето… — каза момичето с лека тъга.
— О, ама вие сте запозната не само с изкуството на Северното възраждане, но и с Еклесиаста! — учуди се Александър. — Здравей, племе младо, непознато! Веднага ми се прииска да се запозная с толкова чудесна…
— Настя — с усмивка го прекъсна момичето.
— Александър Борисович — леко кимна с глава Турецки.
— Аз, Александър Борисович, по принцип повече обичам философията на древния свят. Конфуций, Лао Дзъ, притчите на цар Соломон, древните гърци… Наистина под слънцето няма нищо ново и не може да бъде казано по-добре, отколкото вече го е казал някой от древните. Почти стигнахме. Спрете на следващия светофар, моля ви.