Всичко започна в ресторанта, където се срещнаха за пръв път след завършването на института. Те седнаха един до друг, бъбреха и Зоя направо го омагьоса със своите зелени очи и напиращото в нея желание. Без да обръща внимание на присъствието на мъжа си в компанията, тя предложи да се усамотят. И къде? В мъжката тоалетна! Не, няма друга жена като тази дяволица! Това беше вълшебно: в заключената тоалетна, тя — върху него, като ездачка, пръхтяща с ноздри, отмятаща червеникавите си къдрици от влажното чело… Това беше прекрасно, но завърши ужасно. Тъй като мъжът на Зоя, техният бивш преподавател Нестеров, ги хвана точно там.
На него, на Литвинов, тогава му се наложи буквално да избяга от кенефа. Беше невъзможно да се върне на масата, сякаш нищо не се е случило… И трябва да си признае, че тогава силно се изплаши. Изплаши се от отмъщението на Нестеров. Тогава той, Марат, беше почти никой. Тепърва се гласеше за длъжността заместник-директор. И страшно, ама страшно се страхуваше от скандал. Още повече че след тази случка се разчу за развода на Нестеров и жена му.
Но Нестеров не предприе никакви наказателни акции срещу него. Той изобщо се държеше с Литвинов така, сякаш нищо не се беше случило. И това бе още по-лошо. Дотолкова ли го презираше, че не искаше даже да се занимава с него? Дали беше толкова благороден, че не искаше да си отмъсти? След време страхът изчезна и остана само омразата. Защото най-много ненавиждаме онези, които са по-благородни от нас.
След няколко месеца Зоя сама му се обади. Каза сякаш на шега, че щом той, Марат, е виновен за развалянето на семейството й, сега трябва да прикрие амбразурата със собственото си тяло. И ето че той я прикрива вече пет години. И го прави с удоволствие. Те са от една кръвна група: той и Зоя. От едно племе са. И е дошло времето тайното да стане явно. Всичко тайно да е явно за всички.
Но за целта трябваше да се премахнат двама души, които им пречеха: Нестеров и Марина.
В понеделник сутринта Турецки още с влизането в кабинета си се обади в службата на Литвинов.
— Добър ден, аз съм Турецки от Главната прокуратура. Свържете ме с Марат Игоревич.
— Марат Игоревич днес го няма и няма да идва — докладва секретарката.
— Така ли? Ами утре?
— И утре няма да го има. Марат Игоревич си взе три дни неплатена отпуска.
— Да не се е случило нещо?
— Да, някакво нещастие. Някой е умрял. Той се занимава с погребението.
— Някой от близките? От семейството?
— Не, не е от семейството. Но аз не знам подробности. Обадете се в четвъртък.
Турецки благодари и остави слушалката. Обади се в дома му. В Литвинови никой не вдигаше телефона.
Тъй-тъй-тъй. Кой ли е умрял при тях?
Неговите мисли по този повод бяха прекъснати от телефонно позвъняване. Обаждаше се Безухов от сградата на следственото управление, тоест от улица „Благовещенска“.
— Александър Борисович! Имаме данни във връзка с Круглов. Оттам, от районния център, се обади началникът на местната милиция.
— Е? Казвай бързо! — Турецки от време на време се дразнеше от прекалената стриктност на Кирил. — Какви са сведенията?
— Круглов го няма в Звоница. И не е бил. Не е ходил там, макар че се е канил да го направи. Дядото, при когото Круглов живеел всяка година, съобщи, че Круглов е написал в писмото си, че ще дойде, както обикновено, през септември. А по-точно, на четиринадесети септември. Но не е отишъл.
— А кога е написано писмото?
— През юли. Московският печат е от втори юли, а пък там, в местната поща, е отбелязано осми юли.
— Добре. Браво.
Макар и стриктен, но работи внимателно и подробно, за кой ли път си отбеляза Александър.
Някой почука на вратата. Влезе млад мъж с папка в ръка.
— Кирил, ще ти се обадя по-късно. Какво е това? — попита той влезлия.
— Разпечатка с телефонните разговори на Литвинов и Нестеров. През почивните дни.
— Има ли нещо интересно?