— Не.
— А вие не сте ли го питали за това?
— Аз само го попитах кога ще се върне. И той каза, че вечерта има служебна среща, но тя няма да продължи дълго. Така че към девет часа се канеше да се прибере. А с кого точно е имал среща?… Не, не съм питала. При нас това не е прието. Аз не се бъркам в неговите работи. Господи, тази нощ звънях във всички болници… В „Справки за нещастни случаи“… Тази нощ едва не полудях.
— Вашият мъж има ли роднини, при които евентуално би могъл да отиде?
— Не. Женя е изгубил всичките си роднини.
— Кога?
— Не знам.
— Ама как така? Ако те са починали, значи трябва да има гробове. Които трябва да се наглеждат. Не ви ли се струва логично?
— Това са негови гробове. И си е негова работа.
— Отдавна ли сте омъжена?
— Трета година.
— А как се запознахте?
— Аз работех като манекенка в модната къща на Заклунни. Женя идваше там на дефилета. И се запозна с мен. След два месеца се оженихме.
— А знаете ли нещо за миналия живот на мъжа ви?
— В какъв смисъл?
— Къде е израсъл, къде е роден, къде е учил, с какво се е занимавал. Обикновени работи, които съпрузите винаги знаят един за друг.
Жената сведе очи.
— Опитвах се да го разпитвам за миналото му още преди женитбата ни. Той каза, че това е забранена тема. И ако искам да си имаме уважението, да не си пъхам носа там.
— Това нормално ли ви се стори?
Татяна вдигна очи към Турецки.
— А кое изобщо е нормално в нашия живот? Да живееш с минималната заплата на даскалица като майка ми — това ли е нормално? Да си лягаш с всеки козел, защото от него зависи кариерата ти на подиума — и това ли е нормално? Човекът ми предложи брак. Той е богат, не е стиснат, обича ме. Какво още? Какво ме засяга неговото минало?
— Наистина — въздъхна Турецки. — Тогава да поговорим за настоящето. Татяна Андреевна, какво прави мъжът ви на дванадесети септември? Това е четвъртък. Как прекара сутринта. Вие казахте, че той излизал от къщи около девет. А онази сутрин?
— Не си спомням…
— Постарайте се да си спомните.
Татяна се замисли:
— Според мен всичко си беше както винаги. В девет без десет идва да го вземе шофьорът. Ако е излязъл по-рано, шофьорът сигурно си спомня по-добре.
Грязнов се спогледа с Турецки и отиде в кухнята, откъдето се свърза по джиесема с Левин.
— Олег, попитай шофьора на Акопов кога е минал да го вземе за работа на дванадесети. По кое време. И какво става при теб? Как са нещата?
— Засега нищо. В дневника за дванадесети са били планирани ред срещи. Първата — в десет сутринта. Всички срещи са се състояли. Проведохме разпит. Секретарката каза, че тези дни му се е обадил някакъв мъж и Акопов сякаш е реагирал на това позвъняване много нервно.
— Аха! Разпитай за всичко с подробности.
— Без вас, Вячеслав Иванович, изобщо нямаше да се сетя — изръмжа Левин.
— Добре де, не се ядосвай. Разпитай шофьора.
— Слушам, другарю генерал!
— И не ми мрънкай!
Грязнов се върна в стаята.
— Вие изпращате ли мъжа си на работа? — попита Турецки.
— Различно. По някой път се стяга сам. Понякога не ми е добре, той ме съжалява.
— А този ден изпращахте ли го?
— Не си спомням.
— Добре. А на деветнадесети август? Това е понеделник.
— Бяхме на вилата. Аз прекарах цялото лято на вилата. Женя идваше там след работа. Но точно на деветнадесети… Не си спомням! — жалостиво изпищя жената. — Защо ме измъчвате? Аз и така не съм на себе си!
— Един момент! — намеси се Грязнов. — Вие сама се измъчвате, Татяна Андреевна! Заровили сте чаровната си главичка в пясъка: не искам нищо да знам! А животът навсякъде ще те намери. Ето, мъжът ви изчезна, може да е заминал при някого. При майка си, при сестра си?
— Не би го направил.
— А откъде знаете какво би направил?
Турецки правеше някакви знаци на Грязнов, като се опитваше да спре приятеля си. Сочеше с очи към корема на Татяна Андреевна. Но онзи вече беше набрал скорост.
— Вие знаете ли, че в миналото си мъжът ви е бил член на една от най-големите престъпни групировки?
— Не, не съм го знаела… И какво от това? Нали това е в миналото! Щом е на свобода, значи няма в какво да го обвинят, нали така? — разпалено извика Татяна.
Грязнов се обърка, разроши косата си.