Саша седна пръв, без да чака покана, посочвайки на Нестеров мястото срещу себе си. Онзи седна, гледайки мрачно Турецки с острите си очи и слушайки как следователят изрежда някакви членове от НПК. Тези подробности минаваха покрай ушите му.
Турецки извади от чантата си две снимки и ги сложи пред Нестеров.
— Анатолий Иванович, познавате ли хората от тези снимки?
Нестеров побутна снимките към себе си, сложи очила. Саша внимателно го наблюдаваше. Снимката на Круглов професорът отмести доста бързо. И заби очи във втората снимка. След това ги вдигна към Турецки. Лицето му беше пребледняло.
„Ето, сега пак ще вземе да получи сърдечен пристъп — и край с разпита“ — ядосано си помисли Александър.
— Повтарям въпроса: познавате ли хората на тези снимки? Напомням ви, че сте предупреден за отговорността при даване на неверни показания.
— Този човек никога не съм го виждал — отговори Нестеров с равен глас, посочвайки отместената снимка, — а този едно време съм го оперирал. Но не мога да кажа, че го познавам.
— Кога е било това?
— Това беше… — той се замисли — преди десетина години.
— Как се казва?
— Не му знам името. Представи ми се като Танцьора.
— Моля ви, разкажете ми за този човек по-подробно.
— По-подробно? Деветдесет и трета година. Аз бях пластичен хирург, ръководех частна клиника. И при мен дойде пациент.
— Но за него е трябвало да бъде отворен картон, нали така? С име, фамилия.
— Вместо картон към мен бе насочено оръжие. С него имаше още двама. Охрана. Оперирах го под дулото на пистолета. Вие изобщо спомняте ли си деветдесет и трета година?
— Спомням си я. Но въпросите ги задавам аз. И какво, този Танцьор нищо ли не ви е разказвал за себе си?
— Не. То и така беше ясно, че е бандит.
— А защо той се обърна точно към вас?
— Този въпрос го задайте не на мен, а на него. Сигурно защото бях добър хирург.
— А може би защото в криминалните среди ви се е носела славата на човек, който помага на бандити?
— Не знам. Нямам вземане-даване с криминалните среди. При мен идваха пациенти и си плащаха. Аз ги оперирах. Това е всичко.
— Всичко? А след операцията Танцьора не е ли продължил познанството си с вас?
— Идвал е вкъщи. Веднъж.
— Вие ли го поканихте?
— Не. Такива хора не чакат покана. Поискал да дойде и дошъл. С бутилки и цветя. Реши да ми се отблагодари.
— А след това? Не продължи ли познанството си с вас?
— Не сме продължили познанството си.
— Не ви ли е поздравявал по случай някакви празници? Рождения ви ден например.
— Не, нямаше нищо такова. Вие надценявате степента на благодарност от страна на пациентите. При добри резултати след лечението те бързо забравят своите лекари.
— Но бившата ви съпруга, Зоя Дмитриевна Руденко, каза, че Танцьора като минимум в течение на следващите пет години ви е изпращал за рождения ден подаръци и визитни картички за връзка.
— Ах, Зоя Дмитриевна… Тя е голям майстор на мистерии. — Нестеров криво се усмихна.
— Тоест вие отричате всякаква връзка с човек с прякор Танцьора?
— Отричам.
— А какво правихте вчера в осем часа вечерта?
— Вчера? Бях си вкъщи. Гледах телевизия.
— Някой може ли да потвърди това?
Нестеров замълча, гледайки повърхността на бюрото.
— Не, никой не може да го потвърди.
— А какви бяха взаимоотношенията ви с Вадим Яковлевич Климович?
— Пак същата история. Нали миналия път говорихме за това. Какво е това, някакъв начин да ме измъчвате, като задавате едни и същи въпроси?
— Моля ви да ми отговорите.
— Нямах никакви взаимоотношения със загиналия. С него се срещах веднъж или два пъти на година по конференции и симпозиуми. Обикновен човек. Напълно приличен чиновник.
— Но нали тъкмо Лицензионната палата е отнела лиценза ви, тоест забранила ви е да работите. Сигурно това не ви е харесало.
— Малко ли неща не ми харесват? Може би не ми харесва нашият министър-председател, и какво от това? Ако с него, не дай си боже, се случи нещо, пак ли аз ще бъда виновен?