— Да се върнем към Климович.
— Климович направи онова, което трябваше да направи. Бяха пристигнали документи от Контролния институт за въвеждането на нови системи за контрол на нашия препарат. За това, че тези контролни изследвания не са проведени. Тоест че Контролният институт, а всъщност Литвинов, не разрешава прилагането на препарата върху хора. Естествено, Климович оттегли лиценза. На негово място и аз щях да постъпя по същия начин. Той беше задължен, пък и не можеше да разбере същността на претенциите на Литвинов.
— Анатолий Иванович, доколкото си спомням, при първия ни разговор казахте, че нямате лични причини за вражда с господин Литвинов.
— Казах.
— И сте готов да го повторите?
— Да.
— Бившата ви съпруга твърди, че преди няколко години сте я ревнували от Литвинов. Според нейните думи господин Литвинов е виновен за разпадането на семейството ви. Нима това не е личен мотив за вражда?
Нестеров мълчеше и ако можеше, щеше да пробие бюрото с поглед. Мускулите на бузите му играеха.
— Така си и знаех, че те ще ви подхвърлят този мотив.
— Кои те?
— Литвинов. Зоя. Някой от тях. Или и двамата.
— Те имат ли връзка?
— Нямам представа.
— Нима? А защо не ми разказахте за развода си при първата ни среща? И за ролята на Литвинов в цялата тази история?
Нестеров изведнъж се изправи, заради което започна да изглежда на Турецки направо огромен. Острите му очи направо се забиха в очите на Турецки.
— Слушайте, вие! Един нормален мъж никога няма да тръгне да обсъжда с други хора своите взаимоотношения с дадена жена. И най-вече с бившата си жена. Нима не го разбирате? А те, защото ме познават, разбират, че няма да тръгна да разказвам за своя несполучлив брак. Това е пресметнато много точно: да ви подхвърлят като мотив моята ревност. А вие сте се хванали.
— Вижте какво. Не сме на пазара. Аз нито продавам, нито купувам. Разследвам убийство. Вие какво, не разбирате ли, че можете да се озовете на топло? За десетина години. Че ще бъдете опозорен. И ако излезете, ще е, когато сте самотен, скапан старец. И работата не е само във вас. Без вас клиниката ви ще я разпарчетосат и ще мине в чужди ръце. Може би същите онези Литвинови. Нали вие отговаряте не само за себе си, но и за своите хора! Затова предлагам да отхвърлим тези „гордост и предразсъдъци“. Моля ви да ми разкажете за вашия брак със Зоя Дмитриевна!
Изглежда, Турецки най-сетне бе успял да засегне някаква струна в сърцето на професора. Той помълча няколко секунди и след това заговори:
— Нашият брак… Това е неуспешен опит за любов на човек в напреднала възраст, който не е хубавец, при това обсебен от професията си, към младо момиче, което не отговаряше с взаимност на мъжа си. Аз я обичах, но тя мен не. Трябваше да забележа това преди брака, но Зоя успя да приспи моята бдителност на стар ерген.
— Ревнувахте ли я? Правехте ли й скандали?
— Аз със сигурност ревнувах. Скандали? Отначало се опитвах да си изясняваме взаимоотношенията, ако това може да бъде наречено скандали. За мен това бе болка, кървяща рана, която доста често посипваха със сол. Но доста бързо разбрах, че няма да мога да спечеля любовта й. Точно тя беше спечелила всичко, което й трябваше: московско жителство и положение в обществото. Статутът на жена на успял хирург. Аз като мъж не бях включен в списъка на нейните ценности. За щастие имах и имам любима работа. А това ме спасява от много лични драми. Единственото, за което я помолих, беше да спази правилата на приличието. Защото това на нищо не прилича: да гледаш как жена ти се хвърля на врата на всеки малко или повече засукан господин при всеки удобен, а най-често неудобен случай.
— Така ли стана в ресторанта? С Литвинов?
— Тя и това ли е разказала?
Нестеров замълча. Отново заиграха мускулите на бузите му.
— Та какво е станало в ресторанта преди пет години?
— Литвинов беше заключителният акорд. Хванах ги в мъжката тоалетна. Правеха любов.
— Те вече имаха ли роман помежду си? — попита Турецки, колкото изобщо нещо да каже. Информацията впечатляваше.
— Нямам представа. Най-вероятно не. Поне преди това. А след това — не знам. Аз просто реших, че ми стига толкова. Разбирате ли? Търпях нейната разхайтеност доста години. Сигурно все пак много съм я обичал. Не мога да си го обясня по друг начин. Нали съществува самоуважение, самолюбие… Но ето че настъпи момент, в който, все едно че от очите ми падна някакво перде, завеса, каквото щете. И зад тази завеса — празна, гола сцена, с мръсни кулиси. Край. Аз си тръгнах от театъра, наречен „Зоя Руденко“.