— Ами какво да кажа? Улучен е право в сърцето. Направо фантастично! И двата трупа са с куршуми в сърцето.
Първия са го гръмнали от упор, а втория от разстояние около дванадесет метра. И при нас лежат на съседни маси: убитият Сидорчук и убиецът. Също убит — разказваше дебелакът.
— Какво-какво? — не разбра Саша.
— Ей сега ще ти разкажа всичко — гърмеше Грязнов, докато водеше приятеля си по коридора.
— Ще гледате ли? — викна след тях дебелакът.
— Задължително. Ще дойдем след пет минути — отговори Грязнов.
Докато двамата се разхождаха по коридора, Грязнов разказа на Александър историята на последния ден от живота на гражданина Акопов — с прякор Степаджията, а също и Танцьора.
— Не, представяш ли си какво нещо е съдбата? Старши лейтенантът, на когото Степаджията дължи живота си, го намира след десет години. И започва да го шантажира. Секретарката каза, че Акопов много се нервирал след обаждането на някой си Сидорчук. Степаджията решава въпроса кардинално: убива шантажиста на пейка в Измайловския парк. Това е станало вчера в двадесет и няколко минути. И какво нататък? После той попада в ръцете на някакъв бдителен криминалист от най-близкото РУВД, който, докато се разхождал по алеята на същия парк, с рентгенов поглед пронизал внушаващия доверие господин и видял в джоба му оръжие. „Спри, кой си ти? Документите! Ах, в ръцете ви има пистолетче? И ние си имаме!“ Бум, бум, бум, много шум и край. Четири трупа до танка биха допълнили сутрешния пейзаж. В нашия случай са два.
— На тебе защо ти е толкова весело? Изобщо каква е тази странна история? Какъв е този бдителен криминалист?
— Ох, Саня, Москва е малък град. Вече всички всичко знаят и шепнешком си го преразказват един на друг.
Грязнов сподели с приятеля си историята за дуела заради невярната дознателка. Тя вече беше придобила широка известност в някои тесни кръгове. Не беше наясно само подполковник Рябой. Направо като законна съпруга.
Турецки я оцени по достойнство.
— Даа. Наистина шерше ла фам. Степаджията вече разпознаха ли го?
— Не. Скоро, ще докарат жена му. Вече вдовица. Е, ще отидем ли да погледнем?
— А какво стана при обиска?
— Зад една от картините, които, както ти забеляза, са закачени по стените на нашия Танцьор, открихме сейф. Отворихме го. Там имаше „Берета“, „Макаров“, валута, бижута.
— А пластичен експлозив?
— Нито пластичен, нито тротил — в апартамента нямаше нищо взривоопасно. Уви. Тършувахме навсякъде.
Така, говорейки си, влязоха в залата.
— Насам! — повика ги дебелакът с престилката.
На две разположени една до друга маси лежаха двама: едър набит чичо с прошарена коса и строен господин (да-да, дори сега беше невъзможно да бъде наречен труп) със синьо-черни коси и лице, красиво като на някой италианец. Турецки с любопитство разглеждаше работата на доктор Нестеров. Интересно дали нарочно беше докарал на Танцьора чертите на „Кръстника“ на сицилианската мафия в изпълнението на Ал Пачино? За да намекне, така да се каже, за истинската професия на пациента си?
На лицето на убития наметнаха чаршаф, защото в залата влезе Татяна Акопова. Придружаваха я възрастна жена и сътрудник на МУР. Намиращите се наоколо патологоанатоми зарязаха работата си и всички като един насочиха погледи към високата млада хубавица с издадено напред коремче. Жените се приближиха до масата.
— Вячеслав Иванович! Това е гражданката Акопова и майка й, гражданката Горовец. Дошли са за опознаване — докладва оперативният работник.
— Татяна Андреевна, можете ли да опознаете този мъж? — попита Грязнов.
Дебелакът дръпна чаршафа, двете жени извикаха и се вкопчиха една в друга.
— Да, това е Женя! — изхлипа Татяна.
— Това ли е вашият мъж Евгений Леонидович Акопов?
— Да.
— Гражданко Горовец, вие познавате ли този мъж?
— Това е зет ми, мъжът на Танечка. Господи, каква мъкааа — започна да вие жената.
Глава 20
На гости и у дома
От моргата отидоха до „Петровка“. Вячеслав придума приятеля си да хапне и да си почине в неговата служба. Симпатичната секретарка на Грязнов засия срещу шефа си с прозрачни като горско поточе очи.
— Зиночка, ние със старши съветника сме гладни и заради това сме освирепели, разбираш ли?