— Да, Вячеслав Иванович! Здравейте, Александър Борисович! Ей сега ще ви нахраня!
— Вярвам ти! — отзова се Грязнов. — Какви са новините от бойните полета?
— Обади се Колобов. Той има информация по опознаването. Сега е в кабинета си, чакаше ви да се върнете.
— Сам ли е?
— Не. С неговата свидетелка. — Зиночка леко се усмихна.
— Тогава по-бързо ни нахрани!
Грязнов вкара Турецки в кабинета си. През това време Зиночка скочи от мястото си зад бюрото.
— Какви кадри! — въздъхна Александър.
— Ти още си способен да реагираш на нещо друго, освен…
Той не довърши, тъй като Зиночка вече беше отворила вратата с дупето си. В ръцете й имаше поднос, върху който се пукаха от горещина стоплените в микровълновата печка румени ловджийски наденички. Те бяха подредени в две чинийки и около тях имаше сложна гарнитура от зелен грах, цвекло с майонеза, малки стерилизирани краставички и аспержи. В плетена кошничка лежаха филии възможно най-пресен хляб.
След като постави подноса на масата, Зиночка подреди колосаните салфетки и сръчно сложи чиниите с яденето.
— Това е горчица — тя посочи към едно от двете малки бурканчета, — а в другото е моят сос специалитет. Опитайте, Александър Борисович!
— И какво е това?
— Магданоз с чесън и орехи. Всичко това със сметана.
— Много е вкусно — увери приятеля си Грязнов. — Зинуля, благодаря ти. Ако Колобов се появи, преди да сме хапнали, задръж го в приемната. Барабар с Лисовска.
— Всичко е ясно, Вячеслав Иванович — каза Зиночка и изчезна.
— Господи, защо си нямам лична секретарка? — въздъхна Турецки.
— Да, според мен това е пропуск от страна на Меркулов. При това голям — каза Грязнов без сянка на усмивка. — Личните секретарки отстраняват голяма част от проблемите. — Е, какво, с такова мезе не е грях и да се пийне? Възразяваш ли?
— Не възразявам.
Вячеслав извади от сейфа бутилка уиски. От хладилника — лед и минерална вода. С щедра ръка сипа в квадратните чаши алкохол, добави и лед. Наля боржоми във високите чаши.
— Ами да пийнем, приятелю мой Саня. Вече дори не знам за какво. За лека му пръст на Танцьора някак си не ми се иска.
— Хайде за живота в цялото му многообразие.
— В цялото казваш? — усмихна се Грязнов. — Добре, хайде.
Те изпиха чашите си и започнаха да похапват. Едва приключиха с наденичките, и Зинуля съобщи по интеркома, че е готово и кафето.
— Донеси го, незабравима — разреши Грязнов.
Тя отново отвори вратата с дупето си, макар че този път напълно можеше да мине само с ръка. Но, изглежда, използването на тази част за отварянето на вратата на началника се харесваше както на самата Зинуля, така и на нейния шеф.
Минаха към кафето и цигарите. В джоба на Турецки иззвъня джиесемът. Той потрепери и си помисли, че се страхува да чуе гласа на Настя. Не че не се радваше да я чуе, но това беше вече четвъртото позвъняване за деня. На дисплея наистина светеше нейният номер.
— Я го изключи — посъветва Грязнов.
Турецки последва съвета му, без да поглежда приятеля си.
— Е какво, да извикаме Колобов?
— Хайде.
Изведнъж все едно по поръчка на вратата се появи Колобов.
— Къде отивате, Василий Алексеевич? Нали ви помолих да почакате. — Зиночка се опитваше да издърпа от вратата на шефа си снажния оперативник.
— Зина, махни се! — буташе я Колобов.
— Вячеслав Иванович! Чувате ли го как говори с мен?! — почти разплакана, секретарката подскачаше зад гърба на оперативника. — Как не те е срам, Колобов! Дай на хората да се нахранят!
— Господи, аз какво, преча ли им? Имам важна информация! Вие яжте и слушайте!
Грязнов прибра уискито.
— Хайде, влизай. Ние вече приключихме.
Колобов пусна да мине пред него Маргарита Сергеевна Лисовска, която влезе в кабинета на началника на МУР така, все едно отиваше при съседка на етажа.
— Добър ден, Маргарита Сергеевна. Седнете — поздрави я Грязнов и седна на мястото си.
— Здравейте, Вячеслав Иванович! И вие, господин Турецки!
— Добър да е. — Александър стана и побутна към Лисовска един стол.
— Благодаря ви. Боже, какви джентълмени сте! — забели очи Лисовска.
— Е какво, Колобов? Какви са тези ваши впечатляващи успехи? — прогърмя Грязнов.