— Знам — каза тя уморено. — Няма нужда ти да ми го казваш. Или може би има. Аз като че ли още имам… Предполагам, че искам да открия този диск повече, отколкото съм готова да призная.
— Ще го намерим. Просто ще обърнем следващата страница. — Говореше абсолютно убедено. — Всъщност може и да успеем да го направим още когато слезем от тази каравана. Искам да се скриеш и да ме оставиш да огледам наоколо. Кели ми каза, че разтоварват караваните на някакъв док. Искам да знам името на кораба, на който качват всичко това. Така ще можем да проследим кораба до мястото, където той отива.
— Ако успеем да излезем оттук, без да ни забележат. Или ако не вдигнеш тревога, като убиеш шофьорите — каза тя сухо. — Какво ще правиш тогава?
— Защо, Софи? — Тя долови веселата нотка в гласа му. — Тогава, просто ще трябва да обърна друга страница.
— Като че ли всичко е наред — каза генерал Кенет, когато Санборн вдигна слушалката. — Спирането на захранването беше причинено от претоварване на електрическата мрежа. Била е причинена повреда на главното табло.
— А генераторът за спешни случаи?
— Беше изгорял главният разпределител. Угасна всичко в радиус от петдесет мили.
— Това все още не ми харесва.
— Охраната прегледа всеки сантиметър от сградата толкова щателно, все едно го мина с гъст гребен. Няма външни лица, очевидно няма нищо съмнително.
— „Очевидно“ не е достатъчно добре. Сега ще тръгна от дома си и ще дойда сам да проверя.
— Както искаш. Аз само се опитвам да ти спестя ненужното безпокойство.
— Не ти ли хрумна, че това изгасване на захранването се случва в момент, когато онази Дънстън се крие някъде?
— Било е повреда. А ако не е било, трябва да е било направено от вътрешен човек с технически умения, каквито Софи Дънстън очевидно не притежава.
— Не обичам съвпаденията — каза Санборн и затвори.
Глава 10
Караваната спря. Софи чувстваше внезапното напрежение в тялото на Ройд.
— Тихо! — прошепна той и внимателно отвори вратата на металния шкаф. — Остани тук, докато не ти направя знак да излезеш. Тогава ме последвай, като се движиш бързо.
Софи раздразнено се запита дали той наистина мисли, че тя може да се движи бавно, щом веднъж излязат оттук? Трябваше да остане спокойна. Само паниката я караше да изпуска нервите си. Виждаше Ройд пред себе си. Той беше стигнал до вратата на караваната, беше се скрил зад куповете навити килими.
А някой отваряше вече вратата на караваната и в същото време говореше с някого зад себе си.
— Иди да доведеш помощ. Някои от онези португалски копелета на кораба трябва да дойдат да ни помогнат. Имаме заповед да разтоварваме лично само големите камиони и цистерните. В тази каравана има само мебели. Няма да разтоваря целия този боклук сам.
Смях и вратите се отвориха. Там стоеше нисък и на бит мъж, който гледаше през рамо и продължаваше да говори. После той изчезна от полезрението й.
Ройд се изправи и й направи знак да го последва.
Исусе, шофьорът не можеше да е по-далеч от няколко метра!
Какво пък, по дяволите? Можеше само да се надява, че Ройд знае какво прави. Тя излезе от шкафа и затича към задната част на караваната.
Влажен, с мирис на море, въздух нахлу в ноздрите й, когато Ройд я взе на ръце и я свали на земята. Стори й се, че видя маяци, а в тяхната светлина — товарен кораб.
Корабът…
Шофьорът го нямаше. Къде беше той?
После тя чу плъзгането на метал по метал и видя шофьора да отваря вратата на другата каравана, спряна веднага след тази, от която те току-що бяха скочили. Тя се сниши и последва Ройд, който се претърколи подкара ваната, а после запълзя към кабината на шофьора. Господи, тази вечер като че ли нямаше да прави нищо друго, освен да пълзи под различни превозни средства. Първо под колите на паркинга на сградата, а сега — под тази каравана. Само че огромните гуми на караваната предлагаха по-сигурно скривалище от тези на леките автомобили.
А това беше добре, защото вече чуваха португалски те моряци. В този момент тя се изравни с Ройд. Той й направи знак да спре и сам се притисна в една от гуми те с поглед, прикован в далечния край на камиона.
Тя сдържа дъха си.