Тя се спря на вратата.
— И кой е той?
— Търговец на оръжие, който снабдява всеки религиозен фанатик и негодяй в Европа и Средния изток.
— Търговец на оръжие — повтори тя. — А РЕМ-4 е мощно оръжие.
— Той е готов да снабди фанатиците с всичко. Дори с бомбардировачи и летци, готови да рискуват живота си, без да задават въпроси.
— И ти мислиш, че Бен Кафир е замесен в плановете на Санборн?
Той сви рамене.
— Кой знае? Но съвпадението е интересно. — Той прибра лаптопа в куфарчето му. — Ще се поровя в това веднага, щом ми се удаде случай. Хайде, петнайсет минути, Софи. Ще те чакам при колата.
— Десет минути — каза тя.
Той беше рязък, делови и съвсем различен от мъжа, който я беше прегръщал снощи. Тя си помисли това, докато затваряше вратата на банята. Не, не беше вярно. Ройд може и да беше различен предната вечер, но това не беше като трансформацията на доктор Джекил в мистър Хайд. Той я беше държал в прегръдките си, беше й помогнал, но нежността му беше тромава и несръчна и първи беше признал, че говори все погрешни неща.
Но беше искрен и това заменяше всичко друго. Може би затова тя беше приела съчувствието му. Онова, което казваше, той наистина го мислеше. Това, само по себе си, беше утеха за нея.
Но тя уморено си помисли, че не би могла да го приеме отново. Вече беше взела прекалено много от Ройд, когато той е бил изпратен в Гарууд. Трябваше да работят заедно, защото може би това беше единственият начин да победят Санборн и Бош, но тя трябваше да внимава и да не му позволява да й дава повече от абсолютно необходимото.
Ройд погледна часовника си, когато тя влезе в колата.
— Десет минути. Ти си жена, която държи на думата си. — Запали двигателя. — Обадих се на Кели. Няма необичайно оживление в сградата. Санборн отишъл там и разпитал всички, но Кели не е под подозрение. — Направи пауза. — Санборн първо отишъл в онзи офис и проверил сейфа. Което означава, че дискът, който си взела, може би е бил ценен. Трябва да го сложим в компютъра и да проверим.
— Не сега. Можем да го направим и по-късно.
Той я погледна.
— По-късно?
— Когато стигнем в Шотландия.
Той се усмихна.
— Да не би да отиваме в имението на МакДъф?
— Разбира се. Трябва аз да кажа на Майкъл, че баща му е мъртъв. Не мога да позволя Майкъл да бъде намерен първо от полицията или от Санборн. Дори не познавам МакДъф. Повярвах на думите на Джок за него. Не мога да съм сигурна, че той ще защити Майкъл и ще го пази от тях двамата. Време е да се срещна с него, за да преценя сама. Трябва да съм сигурна.
— Разбирам. — Усмивката му изчезна. — Но той е в по-голяма безопасност с почти всеки друг, но не и с теб, Софи.
— Знам.
Беше стиснала нервно ръце. Господи, чувстваше се безпомощна.
— Джок вярва на МакДъф. Но и аз трябва да му имам доверие.
Той кимна.
— Тогава, отиваме в Шотландия.
Обзе я облекчение.
— Не се налага ти да дойдеш с мен. Не искам да застраша и теб. Но трябва да намеря начин да се сдобия с документи, за да напусна страната. МакДъф успя да направи това за Майкъл. Ти можеш да го направиш за мен, нали?
— Вероятно. — Той потегли от паркинга. — Но няма да го направя. Ще е прекалено опасно, а ние трябва да работим бързо. Ще трябва да се справим и без документи.
— Какво?
— Мога да пилотирам самолет, а научих доста за контрабандата, когато бях в Азия. Предполагам, че мога да те „отвлека“ оттук и да те закарам до Шотландия.
— А отдел „Вътрешна сигурност“?
— Какво за него? Какво имаш да губиш? — Той повдигна вежди. — Освен живота си, ако ни застрелят.
— А това вероятно ли е?
— Ако беше, нямаше да го направя. — Усмивката му изчезна. — Имай ми доверие, Софи.
— Имам проблеми с доверието.
— Това е повече от очевидно. Но е нещо ново за мен, Софи.
Тя дълго изучава лицето му. Не, вероятно не много неща бяха нови за него.
— Добре, да го направим. Кога ще можеш да уредиш самолет?
— Вече е направено. — Той погледна часовника си. — Трябва да ни чака на летище „Монткийз“ след час, когато ние ще стигнем там.
Тя го гледаше объркано.
— Какво? „Монткийз“?