— Джок.
Той хвърли поглед през рамо и се усмихна.
— Прекалено е късно да се опитваш да се отървеш от мен. Не мога да позволя да те убият. Досега съм бил абсолютен егоист. Имам малко приятели на този свят. Ще ме заболи, ако те изгубя.
Вратата се затръшна след него. По дяволите, тя нямаше нужда от тази реакция на Джок. Не трябваше да споменава, че са я видели. Знаеше колко загрижен може да бъде той. И преди беше спорил с нея, беше настоявал да му позволи той да извърши убийството, но когато тя твърдо беше отказала, я беше научил как да го извърши възможно най-безопасно и най-добре. Беше останал до нея през всичките тези месеци, за да я защитава и да бъде там, в случай че тя промени решението си. Трябваше да го отпрати, след като беше научила всичко необходимо. Той беше казал, че е егоист, но тя смяташе себе си за егоистка. Предчувствието му беше истинска благословия, защото той се грижеше за Майкъл, когато тя работеше нощем. Чувстваше се ужасно самотна, Джок й беше утеха. Трябваше обаче да настоява той да си отиде.
— Имам пет минути! — втурна се Майкъл в кухнята. Грабна чашата с портокаловия сок и я пресуши. — Нямам време за закуска. — Грабна чантата си с учебниците и тръгна към вратата. Като минаваше край нея, я целуна набързо по бузата. — Ще се върна след шест. Футбол.
— Знам. Джок ми каза. — Тя го прегърна. — Ще се видим на мача.
Лицето му светна.
— Ще успееш ли да дойдеш?
— Ще закъснея, но ще дойда.
Той се усмихна.
— Чудесно. — Понечи да тръгне, но се спря. — Престани да се тревожиш, мамо. Добре съм. Ще овладеем нещата. Тази седмица се случи само три пъти.
Три пъти. Сърцето му утрояваше ритъма си и той се събуждаше с писъци. Три случая, в които можеше да умре, ако не беше включен към монитор. И пак се опитваше да намали тревогата й. Софи се насили да се усмихне.
— Знам. Прав си. Вече се подобряваш. Какво мога да кажа? Аз съм майка, затова се тревожа. Това е присъщо на майките. — Побутна го към вратата. — Вземи блокче протеин, защото не си изяде закуската.
Момчето грабна блокчето и бързо се втурна през вратата. Софи се надяваше, че ще се сети да го изяде. Беше прекалено слаб. След кошмарите му беше трудно и да се храни, и да усвоява храната, но настояваше да се занимава с футбол и лека атлетика. Вероятно за него беше добре да е зает. Софи отчаяно искаше синът й да води възможно най-нормален живот. Но нямаше съмнение, че спортът му помагаше да изгаря килограмите, които и без това трудно натрупваше.
Звънна мобилният й телефон. Тя замръзна. Беше Дейв Едмъндс. Исусе, в момента нямаше нужда от разговор с бившия си съпруг.
— Здравей, Дейв.
— Надявах се да те чуя, преди да си тръгнала за работа. — Пауза. — В събота вечер с Жан ще летим за Детройт, затова ще трябва да върна Майкъл при теб по-рано. Окей?
— Не е окей. Но предполагам, че се налага. — Тя стисна по-здраво слушалката. — Исусе, от шест месеца насам, за първи път вземаш Майкъл при себе си за уикенда. Нима мислиш, че няма да се досети защо не искаш да нощува при теб? Не е глупав.
— Разбира се, че не е. — Дейвид пак направи пауза. — Но тези проклети жици, Софи! Страхувам се, че ще направя нещо погрешно. Той ще е по-добре и по-сигурен с теб.
— Да, така е. Но аз ти показах как да свържеш монитора. Толкова е просто. Майкъл може и сам да го прави. А ти трябва само да проверяваш монитора, да си сигурен, че работи както трябва. Ти си негов баща и не искам да го лъжем. За Бога, той не е болен от чума! Наранен е, страда.
— Знам — каза Дейвид. — Работя по въпроса. Но много ме е страх, Софи.
— Преодолей страха, тогава. Синът ти има нужда от теб. — Тя затвори и премига, за да спре сълзите. Надяваше се, че Дейв най-после ще се приспособи, но бъдещето не изглеждаше обещаващо. Безопасният рай, в който трябваше да се превърнат отношенията на Майкъл с баща му, се разпадаше пред очите й. Трябваше да измисли нещо друго, да направи други планове. Преди онзи отвратителен ден тя мислеше, че бракът им може да успее, макар, като всички други, да имаха проблеми. Грешеше. Бракът им беше успял да издържи само шест месеца след излизането й от болницата.
Но, по дяволите, той трябваше да е при Майкъл, когато момчето имаше нужда от него. Трябваше.
Трябваше да остане спокойна. В момента не можеше да направи нищо. Щеше да намери начин да защити Майкъл. А сега трябваше да си легне. Да заспи. А после щеше да се върне в болницата, за да върши това, за което беше учила, това, в което беше наистина добра. И докато работеше, не мислеше за нищо друго.