Питоните се плъзгат. Но същият звук издава и човешкото тяло, когато се докосне до някой клон.
Или ако човекът слиза от дървото, на което се е покатерил.
Той чакаше.
Колко минути бяха изминали, откакто чу онзи звук? Две? Три?
Достатъчно време за тази змия да стигне до мястото, където стоеше Ройд.
„Не мърдай. Не му подсказвай, че знаеш, че той идва тук за теб.“
Никакъв шум от стъпки. Копелето беше дяволски добро.
Той почувства напрежение в тила.
Зад него. Всеки нерв, всеки негов инстинкт беше нащрек. Обърна бавно глава.
По-близо.
Долови движение с крайчеца на окото си.
Сега!
Хвърли се на земята и краката му обхванаха в хватка тези на мъжа, който беше на метър от него.
Повали го.
Доби впечатлението за нисък и здрав мъж, преди онзи да се претърколи и да замахне с ножа към него.
Ройд инстинктивно вдигна ръка.
Болка.
Ройд почувства как острието се заби в мускула на предмишницата му. Извади острието и на свой ред замахна. То се заби в рамото на противника му.
— Ройд? — Мили Боже, копелето се смееше! — Санборн не ми каза. Какво удоволствие!
— Исусе, Девлин!
Девлин наклони глава и се заслуша.
— О, Боже, може би трябва да побързаме, защото ще ни прекъснат. Колко жалко!
Той се претърколи и се скри зад едно дърво. Ройд извади оръжието си и го последва. Господи, кървеше като заклано прасе! Но нямаше време да превърже раната. Видя Девлин да се спуска на зигзаг надолу по склона. Прицели се и стреля.
Пропусна. Девлин се беше скрил зад едно от редките дървета. Шумовете, които бяха изплашили Девлин, се приближаваха. Джок и МакДъф?
Девлин се движеше между дърветата с бързина, изключителна за ранен човек.
Движеше се прекалено бързо.
Кръвта шуртеше от ръката на Ройд. Можеше и да умре, ако не спреше кръвотечението.
По дяволите.
Да се опита отново да застреля копелето? Беше извън обсега му.
Той спря и изруга. Окей, трябваше да се откаже. Щеше вероятно да има и друга възможност. Когато ставаше въпрос за Девлин, винаги имаше и друга възможност.
Раната трябваше бързо да се превърже. Може би щяха да успеят да тръгнат след Девлин, ако Джок и МакДъф пристигнеха бързо.
Не че щяха да го хванат, защото той вече имаше голяма преднина. Девлин беше прекалено добър.
Щеше да се тревожи за това по-късно. Вдигна ръка и стреля във въздуха. После притисна раната и зачака Джок.
— Не е добре. Трябва да те види лекар. — Джок привърши с превръзката. — Изгубил си кръв.
— По-късно. Бил съм раняван и по-зле. — Той се изправи на крака. — Просто трябваше да спрем бързо кръвта. — Протегна ръка към телефона си. — Трябва, също така, да се обадя на Софи и да се уверя, че тя е добре.
— Тя и Майкъл сигурно са добре — каза Джок. — Замъкът се охранява като крепост. И само някой луд може да ги преследва веднага след като си го изкарал от прикритието му.
— Точно така.
Набра номера на Софи. Тя вдигна на третото позвъняване. Ройд изпита облекчение.
— Как е Майкъл?
— Как, мислиш? — Тя направи пауза. — Не си се обадил, за да ме питаш как е синът ми. Къде си?
Той не отговори.
— Ще се върна скоро. Имаше малък проблем.
— Какъв проблем?
— Вече е свършено с него. Ще говорим за това по-късно.
Той затвори. Софи беше ядосана и разтревожена и това прекъсване на разговора можеше да бъде последната сламка, която да обърне колата. Но тя беше издръжлива и трябваше да го докаже сега, защото той нямаше време за обяснения.
— Казах ти, че тя е добре — каза Джок. — МакДъф не би я оставил, ако не беше сигурен в това.
— Добре, добре. Ще ме извиниш, ако нямам толкова вяра в МакДъф, колкото имаш ти. Трябва да съм сигурен.
— Ти всъщност помисли, че Девлин ще я нападне още тази вечер?
— Ако е смятал, че има дори най-малък шанс да се добере до Софи и Майкъл, щеше да се опита. Обича да действа на ръба.
Той загледа МакДъф и петимата мъже, които тъкмо излизаха от гората.
— Не сте го хванали! — извика на МакДъф. — Казах ви, че това ще е загуба на време. Вероятно е имал кола наблизо и вече е преполовил пътя до Абърдийн.
— Обадих се на полицията и съдията и дадох описанието, което ти ми даде — каза МакДъф. — Ще изпратят хора да го търсят. Имаме шанс.