— По-добре е да ме предупредиш, ако ще припаднеш. Не искам двамата да се търкулнем надолу по стълбите.
— Ще се кача сам. Просто ме пусни…
— Не съм казала, че искам да те оставя да паднеш. Казах да ме предупредиш, за да предпазя и двама ни от падане. Няма да те оставя сам.
— Това не е много умно. Няма смисъл и ти да паднеш.
— Нито един от нас няма да… — Тя си пое дълбоко дъх. — Макар че ти отново обиждаш моята интелигентност, а това ме кара да те оставя да паднеш и да кървиш до смърт.
— Вече не кървя.
— Просто млъкни! — Бяха стигнали площадката. Тя намести ръката му върху раменете си и започнаха отново да се изкачват. — Има и такива неща като например да приемеш помощта с благодарност.
Той мълчеше. После, като стигнаха втората площадка, каза:
— Така и не се научих на това. Когато бях дете, знаех, че трябва да се справям сам. Не си спомням някой някога да ми е предлагал помощ. После, когато отидох в армията, беше малко по-различно. Трябваше да съм най-добрият.
— И някой, който е на върха, не може да помоли за помощ?
— Аз не можех — каза той простичко.
Да, тя виждаше, че той не би могъл да свали гарда до такава степен. Беше прекалено белязан от живота и това смело и нехайно поведение би отблъснало всеки, който се опита да проникне под коравата му външност.
Исусе, тя всъщност изпитваше съжаление към него. Никой не би могъл да иска съчувствие по-малко от Ройд, но тя съчувстваше на онова малко момче, което сигурно се е чувствало ужасно самотно. Не, може би това не беше точно съчувствие. Нейните родители бяха любящи и грижовни. Едва след онзи ужасен ден до езерото тя започна да се чувства объркана и самотна. Но дори тогава имаше Майкъл и Дейв, които намаляха чувството й за изолация от света. Да, това, което изпитваше, беше съчувствие. Но то не премахваше нуждата й да го докосне, да му даде утеха.
— Престани! — Той я гледаше гневно. — Виждам, че отново се каниш да изразиш чувствата, които изпитваш към целия свят. Не ги искам. Дай ги на някого другиго.
Тя го погледна ядосано. Беше ранен и слаб, но това не го правеше по-малко груб, както обикновено.
— Добре. Не обвинявам твоите приемни родители за това, че не са те обсипвали с грижи и ласки. Ако го бяха направили, ти вероятно щеше да ги ухапеш.
— Вероятно. — Той се усмихна. — Така е по-добре. Такава обичам да те виждам. Теб няма да ухапя. — Добави: — Освен ако не искаш да го направя.
Чувственост. Тя искаше да му даде утеха, а той отново я караше да се чувства застрашена, да застане нащрек. С всичко, което ставаше, би могла да си помисли, че отговорът на тялото й на неговото би бил по-слаб. Побърза да извърне поглед.
— Непоправим си. — Настани се на покритата с възглавнички пейка, която се намираше в коридора срещу стаята на Майкъл. — Стой тук. Трябва да проверя как е Майкъл. А ако искаш, можеш да отидеш в съседната стая, която е моята, и да ме чакаш там.
— Мисля, че ще остана тук. — Ройд облегна гръб на стената и затвори очи. — Не бързай.
Така изглеждаше по-уязвим и тя почти можеше да забрави навика му да говори грубо и онези думи. Но не биваше да ги забравя. Ройд не беше уязвим и тя не биваше да изпитва към него тази, все по-нарастваща, нежност.
— Не заспивай, защото ще паднеш от пейката. Не знам дали ще мога да те вдигна.
Той се усмихна, без да отвори очи.
— Имам ти доверие. Ще се справиш.
Тя бързо отвори вратата на стаята на Майкъл и влезе. Той все още спеше. Прекоси стаята и сведе поглед към лицето му. Спеше спокойно, но това можеше да се промени само за части от секундата. Изглеждаше толкова малък и безпомощен. Уязвим. Само преди няколко минути си беше помислила същото за Ройд, той го беше доловил и грубо беше отхвърлил нежността й. Майкъл също започваше да отхвърля всеки намек за съжаление. Той никога нямаше да бъде груб с нея, но отговорът на тези й чувства беше същият като на Ройд, Момчето растеше и искаше сам да носи товара си. Тя обаче още не можеше да му позволи това. Още не. Искаше да го обича и защитава от всичко още малко.
Зави го внимателно с одеялото, отиде до вратата и я открехна. Ройд отвори очи.
— Окей?
Софи кимна. Той с мъка се изправи на крака и тръгна по коридора.
— Тогава да приключим с това. Знам, че искаш да се върнеш при него.
— Да, така е.
Той се държеше несигурно на краката си, обаче Софи не се опита да му помогне. Щеше да се справи, а в момента не искаше да го докосне. Последва го и отвори вратата.