— Ще оставя моята врата отворена. Ще го чуя. — Запали осветлението и кимна към стола, поставен в другия край на стаята. — Седни. Ще изтичам долу, за да взема комплекта за първа помощ, ако успея да намеря МакДъф или някой от хората му.
— Не мисля, че ще имаш проблеми да намериш МакДъф. Няма да си е легнал. — Той се отпусна на стола. — Трябва да се погрижи за някои неща.
— Какви неща… — Тя не довърши, а тръгна към вратата. — Ще говорим, щом те зашия. А ако не ми помогнеш…
— Ще махнеш шевовете?
— Няма да съсипя собствената си работа. Ще намеря друг начин.
— Господ да ми е на помощ! — прошепна той.
— Ослушвай се за Майкъл.
И тя излезе от стаята.
— Готово. — Отстъпи назад, след като довърши превръзката. — Отвратително. Вероятно е по-добре да отидеш да ти прелеят кръв и да проверят работата ми.
Той поклати глава.
— Ти решаваш. — Сви рамене тя.
— Така е. Раната ще заздравее бързо. — Ройд направи пауза. — А и мисля, че отсега нататък нещата ще започнат да се развиват много бързо.
— Защо? Кажи ми. Какво се случи тази вечер?
— Онези овце, които почти блъснахме на пътя. Бяха като червена светлина за Джок и МакДъф. Изглежда, на овчаря, който се грижел за тях, можело да се разчита напълно. Той никога не оставял овцете да скитат наоколо. Като се има предвид ситуацията, струваше си това да се провери.
— И какво открихте?
— Един от хората на Санборн, Девлин. — Той кимна към раната си. — В гората. Забих нож в рамото му, но той успя да избяга. И аз реших да се върна да проверя как сте.
— И нищо не ми каза! — процеди тя през зъби.
— Нямаше време, а и ти успокояваше сина си.
— Защо да е нямало време?
Той мълча един миг.
— Трябваше да отидем да проверим как са овчарят и семейството му.
Софи го изучаваше с поглед. Каза й за Девлин, но не искаше да й каже нищо за този овчар.
— И?
— Мъртви са. Грозна смърт. Овчарят, съпругата му, синът му и внучката му, момиченце на около седем години.
Шокът започна да приижда на вълни.
— Какво?
— Чу ме. Искаш ли да повторя?
— Защо? — прошепна тя.
Той сви рамене.
— Може би овчарят е попаднал на Девлин и той го е убил, за да не го издаде. — Той стисна устни. — Не, мисля, че Девлин е имал възможност да го убие и се е възползвал от нея. Той е кръвожаден кучи син. Едно малко момче не би било достатъчна жертва за него. Той иска да има повече мишени.
— И ти реши, че може да е дошъл направо в замъка?
— Всъщност не. Но Девлин има изумителна поносимост към болката и аз трябваше да бъда сигурен — каза той рязко. — Исках да чуя гласа ти. Имах представа какво ще открием, като отидем до къщата на овчаря. Не исках да мисля за теб, докато гледам свършеното от Девлин. Знаех си, че то ще ме разтревожи.
Тя разшири очи от ужас.
— Разбира се, подобно нещо би разтревожило всекиго.
Той поклати глава.
— Подобно зрелище не би имало никакъв ефект над мен в месеците, последвали излизането ми от Гарууд. Тогава сякаш имах мазоли вместо чувства. Не чувствах нищо. Не изпитвах нищо. — Направи гримаса. — Един от страничните ефекти на РЕМ-4. Той трая дълго време.
— Мили Боже!
Той поклати глава.
— Ето че отново се изпълни с чувство за вина. Трябваше да се сетя, че ще стане така. За някой като теб, това е толкова ужасно, колкото и контролът над мозъка. Ако това ще те накара да се почувстваш по-добре, онова, което видях в къщата на овчаря, направо ме разкъса. Момиченцето… — Той преглътна. — Да, доста неща изпитах там, на онова място.
— Това не ме кара да се чувствам по-добре. — Гласът й беше неравен — извисяваше се, заглъхваше. — Не искам да изпитваш каквато и да е болка. Тези бедни хорица… — Пое си дълбоко дъх. — Нищо чудно, че МакДъф беше така рязък с мен. Вероятно смята, че аз съм отговорна.
— Може би. Ще трябва да попиташ него утре сутринта. Знам, че е като полудял и е решил да преследва Девлин. Ако аз не го хвана първи. — Видя изражението на лицето й и добави: — Няма да те оставя. Няма да го преследвам. Той сам ще дойде при мен. Девлин не обича да му причиняват болка, а аз забих нож в тялото му. Дори Санборн да го оттегли от тази работа, той пак ще е по петите ми.