На прозореца беше студено, но тя остана там — не можеше да откъсне очи от неясните сенки, които се събираха и се разделяха долу. Уличните лампи мъчително и безплодно светеха сред тях. Започна да си представя мъжа като една от тези блъскащи се и бутащи се сенки, с очи на убиец, скрити в черни очни кухини. Изведнъж госпожица Бримли усети, че се страхува и че има нужда от помощ.
Но не от полицията, все още не. Ако Стела Роуд бе пожелала, можела е и сама да го стори. Защо не го беше направила? Защото обичаше съпруга си? От страх да не я помислят за глупава? Или защото инстинктът не е факт? В полицията искат доказателства. Но доказателството за едно убийство е смъртта. Това ли трябва да стане?
Но кой би могъл да помогне? Тя веднага си помисли за Ландсбъри, но той беше станал фермер в Родезия. С кого още бяха работили през войната? Фийлдинг и Дж. Б. Д. бяха мъртви, Стийд-Аспри изчезна. Смайли… Къде беше Смайли? Джордж Смайли, най-умният и може би най-странният от всички. Да, сега госпожица Бримли си спомни. Смайли сключи един невъзможен брак и замина за Оксфорд. Но не беше останал там… Бракът се беше разпаднал… И къде отиде Смайли тогава?
Госпожица Бримли се върна на бюрото си и взе последния том на телефонния указател. Десет минути по-късно тя седеше в едно такси на път за площад Слоун. В ръцете си с елегантни ръкавици държеше мукавена папка от картотеката с данните за Стела Роуд, както и кореспонденцията, която си бяха разменили от времето на летния конкурс. Наближаваха Пикадили, когато госпожица Бримли си спомни, че е оставила прозореца в редакцията отворен. Но това не й се стори важно.
— Онова, което са за другите хора персийските котки и голфът, за мен са „Християнски глас“ и моите читатели. Зная, че изглеждам смешна стара мома, но това е положението. Няма да се обадя в полицията, преди да направя нещо, Джордж.
— И затова дойде тук?
— Да.
Госпожица Бримли седеше в кабинета на Джордж Смайли, в къщата му на улица Байуотър. Единствената светлина идваше от сложно, наподобяващо черен паяк осветително тяло, което сипеше ярките си лъчи върху изписаните на ръка листа, пръснати наоколо.
— Значи не работиш вече в разузнаването? — попита тя.
— Не, напуснах — Смайли енергично кимна, сякаш за да се увери, че това неприятно преживяване наистина е приключило, и приготви на госпожица Бримли уиски със сода. — Поработих още малко там след… след Оксфорд. Знаеш ли, в мирно време е съвсем различно — продължи той.
Госпожица Бримли кимна:
— Мога да си представя. Гадна работа.
Смайли не каза нищо. Запали цигара и седна насреща й.
— И познати сигурно не са останали — продължи тя. — Фийлдинг, Стийд, Дж. Б. Д. ги няма — подхвърли тя между другото, докато вадеше от голямата си удобна чанта писмото на Стела Роуд. — Ето писмото. Джордж.
За кратко време Смайли го доближи до лампата и лицето му, осветено в този миг, изглеждаше комично със своята сериозност. Госпожица Бримли се почуди какво ли впечатление правеше той на хора, които не го познават добре. Тя самата го смяташе за най-разсеяният човек, когото е срещала. Беше нисък и пълен, носеше очила със солидни рамки, косата му оредяваше — на пръв поглед Смайли изглеждаше съвършен прототип на неуспял ерген на средна възраст, водещ застоял живот. По природа беше небрежен и в най-обикновените неща: дрехите му бяха скъпи, но не му прилягаха, понеже се оставяше в ръцете на шивача си, който го ограбваше.
Смайли остави писмото на близката масичка, инкрустирана със слонова кост и метал, втренчи в госпожицата късогледите си очи и попита: