— Всъщност… не мога да си спомня. Дейвид беше в съседната стая и свиреше Менделсон. Мисля, че и Хилда отиде при него.
— А другите две дами?
— Магдалин отиде да телефонира. Не мога да си спомня дали Пилар беше там или не.
Поаро каза тихо:
— Значи е възможно да сте останали съвсем сама?
— Да, да, всъщност така беше, доколкото си спомням.
Полковник Джонсън продължи:
— Относно диамантите. Мисля, че е необходимо най-после да се уверим дали са тук или не. Знаете ли комбинацията от сейфа на баща си, мистър Лий? Вижда ми се някак си старомоден.
— Ще я намерите в малкия бележник, който той обикновено носеше в горния джоб на халата си.
— Добре. Веднага ще се занимаем с това. Може би ще бъде по-добре, ако разпитаме първо другите. Дамите може да поискат да си легнат.
Лидия стана.
— Хайде, Алфред. — После се обърна към тях: — Да им кажа ли да дойдат?
— Да, ако обичате, един по един.
— Разбира се.
Тя се отправи към вратата и Алфред я последва. В последния миг той изведнаж се обърна.
— Но, разбира се — каза той и се върна бързо до Поаро. — Вие сте Еркюл Поаро! Как не съобразих. Трябваше веднага да се сетя.
Той заговори бързо и възбудено:
— Господ ви изпраща тук! Открийте истината, мосю Поаро. Цената е без значение. Ще посрещна всички разходи. Само я открийте! Бедният ми баща, убит най-брутално. Трябва да откриете истината. Смъртта на баща ми не може да остане безнаказана.
Поаро отговори тихо:
— Уверявам ви, мистър Лий, че съм готов да направя всичко в помощ на полковник Джонсън и старши полицай Сагдън.
Алфред Лий каза:
— Искам да работите за мен. Смъртта на баща ми трябва да бъде отмъстена.
Той затрепери силно. Лидия се върна и го хвана под ръка.
— Хайде, Алфред, трябва да извикаме другите.
Очите й срещнаха погледа на Поаро. Тези очи пазеха своите тайни. Те не трепваха.
Поаро тихо изрецитира:
— „Кой би помислил, че старецът ще има толкоз много кръв.“
Тя го прекъсна.
— Спрете! Не казвайте това!
— Но вие сте го казали, мадам.
Тя пое дъх.
— Знам… Спомням си… Беше толкова ужасно.
И тя рязко се обърна и излезе от стаята. Съпругът й я последва.
IX
Джордж Лий гледаше със сериозно изражение.
— Ужасна работа — каза той, поклащайки глава. — Наистина ужасна работа. Според мен това е работа единствено на някой луд!
Полковник Джонсън каза с любезен глас:
— Така ли смятате?
— Да. Наистина така смятам. Някой вманиачен убиец. Сигурно е избягал от някой дом за душевно болни в околността.
Полицейският началник Сагдън се намеси:
— А как, според вас, този… ъ-ъ-ъ… луд е проникнал в къщата, мистър Лий? И как я е напуснал?
Джордж поклати глава.
— По този въпрос — каза той — трябва да се произнесе полицията.
Сагдън отвърна:
— Ние веднага обходихме къщата. Всички прозорци бяха затворени и залостени. Страничният вход беше заключен, както и предната врата. Никой не е могъл да мине през кухненските помещения, без да бъде забелязан от прислугата.
Джордж Лий извика:
— Но това е абсурд! Остава само да кажете, че баща ми не е убит!
— Убит е — в това няма съмнение — каза Сагдън.
Полковник Джонсън се покашля и пое инициативата:
— А къде бяхте вие, мистър Лий, по време на убийството?
— Бях в трапезарията. Тъкмо бяхме приключили с вечерята. Не, всъщност като че ли бях тук, в тази стая. Бях телефонирал малко преди това.
— Телефонирали сте?
— Да. Обадих се на секретаря на консерваторите в Уестрингъм, в моя изборен район. Проблемът не търпеше отлагане.
— Значи чухте вика след това?
Джордж Лий потрепери.
— Да, направо смразяващо. Кръвта ми изстина. Викът заглъхна и се превърна в нещо като къркорене.
Той извади носна кърпичка и изтри потта от челото си.
— Ужасно нещо — промърмори той.
— И след това се втурнахте нагоре?
— Да.
— Видяхте ли братята си — мистър Алфред и мистър Хари Лий?
— Не. Сигурно ме бяха изпреварили.
— Кога за последен път видяхте баща си, мистър Лий?
— Днес следобед. Всички бяхме при него.
— И не сте го виждали след това?
— Не.
Полковник Джонсън помълча, а после попита:
— Знаехте ли, че баща ви е държал известно количество скъпоценни нешлифовани диаманти в сейфа на спалнята си?
Джордж Лий кимна.
— Доста лекомислена постъпка — надуто каза той. — Често съм му го казвал. Може да са го убили заради тях — искам да кажа… значи…
Полковник Джонсън го прекъсна:
— А знаете ли, че тези диаманти са изчезнали?
Долната устна на Джордж увисна надолу. Очите му щяха да изскочат от орбитите си.