Сагдън попита:
— Значи ви ги е показвал?
— Да.
— Но не ви е давал от тях?
Пилар поклати глава.
— Не. Сигурно някой ден щеше да ми даде — ако бях добра с него, ако го посещавах често. Защото старите хора много обичат млади момичета.
Полковник Джонсън каза:
— Знаете ли, че диамантите са откраднати?
Пилар се облещи.
— Откраднати?
— Да. Имате ли представа кой може да го е направил?
Пилар кимна с глава.
— Ами да — каза тя. — Това е само Хорбъри.
— Хорбъри ли? Имате предвид прислужника?
— Да.
— Защо мислите така?
— Защото има лице на крадец. Очите му шарят насам-натам, върви тихо и подслушва по вратите. Като котка е. А всички котки са крадливи.
— Х-м — каза полковник Джонсън. — Да оставим това. Доколкото зная, цялото семейство е било при дядо ви днес следобед, където са били разменени доста гневни думи.
Пилар кимна с глава и се усмихна.
— Да — каза тя. — Беше много забавно. Дядо така ги ядоса!
— И това ви хареса?
— Да. Харесва ми, когато хората се ядосват. Страшно ми харесва. Само че тук, в Англия, хората не се ядосват така, както в Испания. В Испания се вадят ножове, ругаят се и крещят. В Англия не правят нищо, само лицата им почервеняват и стискат устни.
— Помните ли какво се каза там?
По лицето на Пилар се изписа израз на съмнение.
— Не съм много сигурна. Дядо каза, че от тях нищо не ставало, че нямали деца. Каза, че съм била по-добра от тях. Той много ме харесваше.
— Спомена ли нещо за пари или завещание?
— За завещание? Мисля, че не. Не си спомням.
— Какво се случи?
— Ами всички си тръгнаха, само Хилда, онази дебелата, жената на Дейвид, остана.
— О, така ли?
— Да. Дейвид беше много смешен. Целият се тресеше и беше толкова пребледнял. Сякаш му беше станало лошо.
— И после?
— После отидох и намерих Стивън. Пуснахме грамофона и танцувахме.
— Стивън Фар?
— Да. Той е от Южна Африка. Син е на партньора на дядо. И той е много симпатичен. Мургав и едър, има хубави очи.
Джонсън попита:
— Къде бяхте по време на престъплението?
— Питате ме къде съм била?
— Да.
— Отначало бях в гостната с Лидия. След това се качих в стаята си да си оправя лицето. Исках пак да танцувам със Стивън. А тогава, някъде отдалеч, чух писък и всички хукнаха, аз също. Опитваха се да разбият вратата на дядо. Хари и Стивън го направиха, те и двамата са едри мъже.
— Да?
— Ами тогава тряс! — вратата падна и всички погледнахме вътре. О, каква гледка — всичко изпотрошено и обърнато, а дядо лежеше сред толкова много кръв, гърлото му прерязано ей така — и тя направи красноречив жест пред собствената си шия — чак до ухото.
Тя млъкна, явно доволна от разказа си.
Джонсън попита:
— Не ви прилоша от кръвта?
Тя се вторачи в него.
— Не. Че защо? Когато някой е убит, обикновено има кръв. О, толкова кръв имаше навсякъде!
Поаро попита:
— Някой каза ли нещо?
Пилар отвърна:
— Дейвид каза нещо смешно — как беше? О, да. Бог забавя — това каза той. — После го повтори, като подчерта всяка дума: — Бог забавя. Какво означава това? Какво забавя бог?
Полковник Джонсън каза:
— Няма да ви задържаме повече, мис Естравадос.
Пилар стана и дари с по една очарователна усмивка всеки от мъжете.
— Е, аз тръгвам — каза тя и излезе от стаята.
Полковник Джонсън каза:
— „Бог забавя, но не забравя.“ И това от устата на Дейвид Лий!
XV
Врата се отвори още веднъж и полковник Джонсън вдигна поглед. За момент му се стори, че влиза Хари Лий, но когато Стивън Фар се приближи, той разбра грешката си.
— Седнете, мистър Фар — каза той.
Стивън седна. Неговият хладнокръвен и интелигентен поглед обходи и тримата мъже. Той каза:
— Боя се, че няма да ви бъда от голяма полза. Питайте обаче за всичко, което смятате, че ще ви помогне. Може би ще е най-добре още от самото начало да ви обясня кой съм аз. Моят баща, Ебенизър Фар, някога беше партньор на Симеон Лий в Южна Африка. Говоря за времето отпреди четиридесет години. — Той направи кратка пауза. — От баща си съм слушал много за Симеон Лий, за неговата личност. Те двамата с баща ми са преживели много неща заедно. Симеон Лий се прибрал у дома си с цяло състояние, баща ми също се справил доста добре. Баща ми винаги ми е заръчвал, че дойда ли в Англия, трябва да се обадя на мистър Лий. Веднъж му казах, че са минали много години и той едва ли ще знае кой съм, но баща ми ми каза: „Когато двама души са преживели това, през което сме минали ние със Симеон, те не забравят.“ Баща ми почина преди две години. Тази година дойдох за пръв път в Англия и реших да послушам съвета на баща си и да се обадя на мистър Лий. — Той се усмихна леко и продължи: — Бях малко притеснен, когато дойдох тук, но е било излишно. Мистър Лий ме посрещна топло и категорично настоя да остана за Коледа. Боях се, че се натрапвам, но той не искаше да чуе за отказ от моя страна. — После добави малко стеснително: — Всички са много мили с мен, особено мистър и мисис Алфред Лий. Страшно съжалявам за това, което им се случи.