— Колко време ще отнеме?
Тя извъртя очи.
— Около две минути. Не можеш ли да изчакаш две минути?
Изля каната в мивката, изхвърли стария филтър и отмери кафе за новата доза. Кафе-машината им беше от онези, които вършеха всичко, включително и мелеха зърната. Можеше дори вечер да нагласи таймера така, че кафето да е току-що приготвено, когато Хари слезе сутрин от спалнята, но Сюзан предпочиташе да става с него и сама да му го приготвя. Вършенето на разни дребни неща за него й доставяше удоволствие. Всъщност и на двамата им харесваше.
Чувстваха се удобно един с друг още когато се запознаха във вилата на родителите й в Нюпорт. Беше се върнала за ваканцията, след като завърши втори курс в „Барнард“. По-големият й брат доведе Хари на гости, бяха състуденти в „Уортън“. Когато го видя за първи път, той й се стори толкова сериозен, толкова съсредоточен и по-възрастен от повечето приятели на брат й. Оказа се, че наистина е по-голям. Докато другите момчета работеха най-много по година-две за „Голдмън“ и „Саломон“, преди да кандидатстват в „Уортън“, Хари бе работил десет години, преди да започне да следва. Първата вечер Сюзан, заинтригувана от странния приятел, когото брат й бе довел, направи всички възможни маневри, за да седне до него на вечеря, и го слушаше с интерес, докато й признаваше, че според него човек не може да научи много в бизнес колежа — поне не толкова, колкото научава, когато работи. Но той все пак решил да следва, защото така се правело, ако искаш да стигнеш върха. Не каза точно, че планира да покори върха, но нямаше и нужда.
И не се бе променил. Поне не в това отношение. Сюзан го погледна и видя, че е оставил бизнес страниците от вестника и се е привел над купчина листа, буквално една педя дебела, и съсредоточено я преглежда. Наля му прясно кафе и му го занесе. Той вдигна поглед за кратко, колкото да си вземе чашата, внимателно отпи и веднага се върна към книжата си. Преглеждаше ги страница по страница и очите му се стрелваха от горе до долу. Сигурно отхвърли десетина листа за по-малко от минута, но като го наблюдаваше, на Сюзан й се струваше, че нищо не убягва от погледа му. Не би му било никак трудно да дочете книгата до следобед. Сигурно би я приключил за половин час. Такъв си беше откакто го познаваше. Не беше виждала човек с такава мотивация. Сякаш по-силно от другите хора искаше нещата да се случват. И както се оказа, едно от нещата, които искаше, беше тя. Това я караше да се чувства специална, избрана, необходима за щастието му. Е, може вече да не получаваше толкова внимание както преди, но какво да очаква след повече от две десетилетия? Разбираемо беше — той бе изпълнителен директор и нямаше никакво време.
Хари погледна часовника на стената, за да провери колко е часът.
— Кевин отвън ли е? — попита той.
Сюзан отиде до прозореца и видя предницата на колата.
— Да, там е.
— Добре, трябва да вървя. — Изправи се и започна да си събира книжата.
— Не си допи кафето. Искаш ли го в колата?
— Разбира се.
Сюзан извади от шкафа специална чаша за пътуване и му наля.
— Ще се върнеш ли довечера? — попита тя.
— Вероятно не. Имам две късни срещи и сигурно ще преспя в апартамента.
Тя усети пристъп на раздразнение. Ако не беше го попитала, сигурно нямаше да се сети да й каже. Вместо това по някое време вечерта щеше да й се обади секретарката му, защото той се е сетил да я предупреди насред някоя среща.
Хари се опитваше да закрепи голямата купчина документи под мишницата си. Наведе се да си вземе куфарчето.
— Аз ще ти го подам — каза тя бързо, защото си представи как книжата се разпиляват по пода. Кучетата се изправиха и тръгнаха от двете им страни през фоайето към пътната врата. Сюзан подаде на Хари куфарчето. Вече дори не си взимаше палто, защото оставаше на открито само колкото да стигне до колата, която винаги го чакаше в пълна готовност да го откара до офиса, до деловия обяд, до апартамента им в града или обратно в Гринич. Сюзан бе израснала в охолство, но дори тя се учудваше на лукса, който си позволяваха висшите мениджъри. Струваше й се, че единственото нещо, което липсва, са носилки, на които да пренасят президентите и изпълнителните директори от фоайето до чакащия автомобил.
Хари се наведе, за да я целуне за довиждане. Когато устните му докоснаха нейните, изведнъж я връхлетя спомен. Не се бе сещала за това цяла вечност — за една сутрин отпреди повече от десетилетие. Бяха женени от шест или седем години. Отношенията им вече се бяха успокоили, затова случилото се я изненада. Хари винаги я целуваше за довиждане сутрин.