И онази сутрин отпреди десет години той я дари с обичайната бърза целувка по устните. След това се отдръпна и я погледна. После се наведе и я целуна още веднъж, но този път дълго. Спряха да се целуват само колкото да се доберат до спалнята и Хари, който бе толкова съвестен в работата си, онази сутрин закъсня. И то много. Защо ли се сети за това сега, почуди се тя. Наистина, напоследък се чувстваше странно. Меланхолия. Може би защото скоро щеше да навърши четиридесет — макар че Присила не изглеждаше да има някакъв проблем с тази възраст. Миналата седмица направи голям купон в кънтри клуба. Но на Присила, с нейната стройна фигура, руса копринена коса и безупречна кожа никой не можеше да даде повече от трийсет. Тя определено беше най-красивата жена в квартал, пълен с трофейни съпруги. Поне беше най-красивата преди Джулия да се нанесе, поправи се Сюзан.
Самата тя пък бе качвала по половин килограм през всяка година от брака си. Не беше дебела, по-скоро бе от тези жени, които хората наричат закръглени. Щеше й се да живее през 50-те години, когато се смяташе, че Мерилин Монро има идеалното тяло. Защото в днешно време Мерилин най-вероятно би била възприемана като пълничка. Е, тя не беше точно като Мерилин Монро, призна си сама. Бе по-скоро сладка, отколкото сексапилна. Може би повече приличаше на Сал и Фийлд.
Хари се бе обърнал и се канеше да излезе, но изведнъж се извърна обратно и я погледна. Беше леко смръщен.
— Добре ли си, Сюз?
Тя се изненада как е забелязал, че нещо с нея не е наред. Смяташе, че добре се прикрива.
— Аз ли? О, да, добре съм — увери го.
— Убеден съм, че ако веднага започнеш да четеш, ще свършиш книгата без проблеми до часа, в който започва срещата на групата ти — каза й той.
За миг се почувства объркана, но после си спомни, че в кухнята го попита какво да прави с литературния клуб. Той очевидно си мислеше, че точно това я тревожи. Не го поправи.
— Знаеш ли какво? — засмя се тя весело. — Точно така ще направя.
Той се наведе и я целуна пак. След това се обърна и отвори вратата. Кучетата се хвърлиха в краката му и Сюзан трябваше да ги хване за нашийниците, за да не избягат навън. След миг него вече го нямаше.
И точно както бе казала, Сюзан взе книгата и се настани в креслото до прозореца, който гледаше към меките хълмчета на игрището за голф.
И избухна в сълзи.
Беше силен и невъздържан плач, какъвто си позволяваше само когато е сама. Вдигна толкова шум, че привлече вниманието на Бо и Хектор. Те заподскачаха край нея, очевидно разтревожени от странните звуци, които издава. Нюфаундлендът Бо дори сложи лапи на коленете й и се опита да се покатери върху нея, сякаш беше малко кученце. Тя се разсмя през сълзи, докато го отблъскваше.
— Какво ми е? — попита се на глас, като се поовладя. Взе салфетка и си издуха носа. След това взе още една и си избърса лицето. — Нищо ми няма — каза твърдо. — Държа се глупаво. Всичко ще бъде наред.
Взе книгата и зачете.
3.
Ашли и Стюърт
— Време е за ставане. — Стюърт се наведе над леглото и заопипва под завивките, докато намери крака на Ашли. Дръпна я за него и я привлече към себе си.
— Стюърт, престани — промърмори сънено Ашли и се опита да си освободи крака. — Рано е още.
Внимателно отвори очи и ги присви към светлината.
— Струва ми се, че е време ти да се върнеш в леглото.
— О, така ли? — Той се наведе и я целуна.
— Това не е връщане в леглото.
— Знам. Не мога, скъпа. Не и днес. — Изправи се, отиде до гардероба и извади една синя риза, все още в найлоновата торба от химическото чистене.
— Ти не ме обичаш вече — нацупи се тя.
Той скъса найлона и го хвърли към плетеното кошче за боклук. То беше на около метър, но найлонът беше лек, понесе се във въздуха и падна отвън. Ашли дори не забеляза. Пам пък веднага би му се нахвърлила да вдигне нещата от пода и да ги остави на мястото им, в боклука, и ако той не го направи, кой, според него, би трябвало? Гласът й звучеше като записан на лента в главата му. Беше време, когато в половината от случаите уцелваше кошчето, но към края на брака им започна нарочно да пропуска, само за да си докаже, че може да прави, каквото си иска в собствената си къща. Доставяше му удоволствие да остави топката найлон да си лежи на пода. И все още го правеше, дори когато Пам вече я нямаше.
— Не е така — възрази той и надяна ръкавите на ризата си. — Но ако още един път закъснея за работа, няма да мога да ти го докажа. Никога. Дори и да доживея до деветдесет.