Съдията Ди повдигна вежди и попита:
— Какво биха могли да направят група араби срещу гарнизон от близо хиляда добре въоръжени наемни войници? Да не говорим за стражниците, пристанищната полиция и така нататък.
— Мансур е вземал участие в обсадата на множество варварски градове, ваше превъзходителство. Той вероятно е съобразил, че за разлика от градовете на Севера Кантон се състои от множество двуетажни дървени къщи. Ако в сух и ветровит ден на няколко места избухнат пожари, това би било катастрофа. В общата паника шепа хора могат да натворят какво ли не.
— О, небеса, той е прав! — възкликна префектът.
— Освен това — продължи Лян — всеки един размирник би се сдобил с ревностни съюзници веднага щом започне плячкосването. Имам предвид хилядите танка. От стотици години те таят дълбока омраза към нас.
— Не без известно основание — с въздишка отбеляза съдията. — И все пак какво биха могли да направят тези хора на водата? Те не са организирани и нямат оръжие.
— Всъщност те не са без организация — бавно поде Лян. — Изглежда, магьосниците им имат голям авторитет и макар че танка не притежават тежко оръжие, при уличен бой са доста опасни противници. Много ловко боравят с дългите си ножове и са майстори в мятането на примки от копринени шалове. Вярно, че не допускат сред себе си външни хора и живеят в затворена общност, но, от друга страна, поминъкът на жените им се осигурява главно от арабски моряци и за Мансур не би било трудно да поддържа добри отношения с тях.
Съдията Ди не каза нищо, замислен върху думите на Лян. Тао Ган се обърна към Лян:
— Чувал съм, господине, че удушвачите танка винаги оставят след себе си сребърната монета, вързана за тежест на шала. А тя е с голяма стойност. Защо не си я прибират или не използват оловна монета?
— Те са много суеверни — отвърна Лян, потръпвайки. — Монетата се оставя като приношение за духа на жертвата. Вярват, че така няма да бъдат преследвани.
Съдията Ди вдигна глава.
— Покажете ми отново картата на града!
Докато Лян разгъваше картата върху масата, съдията помоли префекта да му посочи местата, където преобладават дървените къщи. Оказа се, че почти всички гъсто населени квартали, обитавани от средната класа, от занаятчиите и бедняците, са насечени единствено от тесни улички.
— Да — замислено рече съдията Ди, — огънят би могъл да погълне голяма част от града. Загубите на човешки живот, както и материалните щети биха били толкова катастрофални, че не можем да си позволим да пренебрегнем слуховете относно Мансур. Незабавно трябва да се направи нещо. Ще наредя на губернатора да свика тайно съвещание в двореца още днес следобед и да призове, освен вас двамата господин Яо Тайкай, командира на гарнизона и началника на пристанищната полиция. Трябва да предвидим незабавни предпазни мерки и да обсъдим какво да предприемем спрямо Мансур.
— Мой дълг е, ваше превъзходителство — загрижено каза Лян, — да ви предупредя, че Мансур би могъл да се окаже напълно невинен. Той върти сериозна търговия, а между големите търговци тук съществува безжалостна конкуренция. Някои от тях не биха се спрели пред нищо, за да отстранят своя съперник. Всички тези приказки за Мансур могат да се окажат зловредни клевети.
— Да се надяваме, че сте прав — сухо отвърна съдията. Той изпи чашата си и се надигна.
Лян Фу изпрати високите си гости с подобаваща церемониалност през множеството дворчета и коридори до главния вход, където се сбогува с няколко дълбоки поклона.
Глава XIII
Една пратка за Тао Ган пречи на Цяо Тай да заспи; сянката на сляпото момиче отново се мярка
Цяо Тай пристигна в двореца скоро след като съдията Ди излезе за срещата с Лян Фу. Домоуправителят го въведе в залата. След като церемониалмайсторът съобщи на Цяо Тай, че не очаква съдията да се върне до обедния ориз, той отиде до леглото от санталово дърво, изу ботушите си и се тръшна на меките възглавници. Възнамеряваше да подремне малко, но беше толкова уморен, че не можа да заспи. Въртеше се и мислите му го увличаха все по-надалеч.