— Или да си платиш загубата. — Тя повдигна вежда и му се усмихна. — Освен ако не избягаш от кралството, за да не загубиш един медник?
— Не, не бих направил това, милейди.
Нямаше смисъл да споменава, че облогът е сигурен. Точно на това хълмче с Пайроджил и Дърайн бяха заровили силовия командир на цураните, заповядал да се разпали пожарът, и пръснаха няколко шепи жълъди над голите му гърди, преди да запълнят гроба. Цуранецът се облещи, когато започнаха да ринат пръстта. Но устата му бе затъкната с кожен ремък, й то така, че да остане полуотворена, и не бе могъл да каже нищо — само пъшкаше, а овързан за лактите, глезените и бедрата, не можеше да иде никъде. Не отъпкаха много пръстта, след като го заровиха; сигурно бе имал няколко минути да размисли колко разумно е било да заповядаш да изгорят нещо, което не можеш да завладееш.
Кетол нямаше нищо против това, че цуранецът се бе опитал да го убие — това си му беше работата, — но повреждането на гората бе приел като лична обида и нито Дърайн, нито Пайроджил възразиха; просто му помогнаха да нарине пръстта. Съжаление не изпитваше, но заравянето на жив човек не беше нещо, за което държеше да спомене пред хубава жена, още по-малко благородничка, не и когато тя флиртуваше с него.
А тя явно го правеше.
Може би само за да събуди ревност у барон Морей, но Кетол нямаше нищо против. Тази нощ сънят му щеше да е стоплен от мисли за нея и дори тя да спеше под барона, все едно.
Все пак…
Спряха по пладне за оскъден обяд със студен хляб, наденица и по глътка евтино вино за войниците: благородниците си поделиха стъклена бутилка с нещо по-фино.
Пайроджил щеше да накара бившите роби цурани да напоят и нахранят конете — изглеждаха съвсем питомни в края на краищата и като че ли все още не схващаха, че вече са свободни — но Том Гарнет имаше друга идея: както обикновено, по един боец от всяко отделение бе заделен да се погрижи за животните на отделението, докато другите ядат и отдъхват. На патрул, на човек не му остава много време да се отпусне, тъй че изглеждаше разумно да си вземе малкото почивка, която можеше.
Пайроджил не възрази. Просто остави Кетол да си изкара смяната с трите им коня, а сам той изяде хляба и наденицата много набързо, за да избегне привкуса на гранясало, после изпи виното още по-бързо. Позатопли го в тоя студ.
Все пак…
— Ще ида да намеря нещо за поливане — рече той на Дърайн, метна оръжейния колан на лявото си рамо и закрачи нагоре по склона да се облекчи.
Един от редовните, дългурест мъж с голо петно на черепа, където го беше пернала една Буболечка, извади гайда, друг — малък барабан и скоро въздухът се изпълни с нестройна свирня и думите на стара бойна песен:
Цураните както обикновено изглеждаха объркани. Сигурно в Империята войниците не пееха и не биеха барабан, ако не им заповядат. Сигурно и не пърдяха без изрична заповед. Е, скоро тези бивши роби щяха да разберат, че служенето при местни благородници и волници е доста по-хлабава работа.
Пайроджил присви устни. Цураните бяха по-тежък случай и от кралските редовни, станеше ли дума за проява на индивидуалност. Какво му беше доброто в живота на един редовен войник, щом го лишаваше от всякаква инициатива?
Изпика се зад един стар дъб под акомпанимента на цвърченето на една катеричка. Докато се закопчаваше, беше само въпрос на рефлекс да опипа дали дръжката на меча му е подръка.
Зад гърба му изпращя клонка и мечът му вече не му беше просто подръка, а в ръката. Извъртя се рязко и видя…
Дърайн. Хилеше се.
— Спокойно, Пайроджил. Май трябваше да се окашлям, вместо да стъпвам на клонка.
Пайроджил се засмя. Пукането на клонки като предупреждение за атака беше главен момент в среднощните приказки край лагерния огън. Общо взето клонките се огъваха и не издаваха звук, освен в най-сухо време. Освен това в реалния живот врагът рядко биваше така вежлив да те предупреди преди нападението: това някак разваляше цялата идея за изненадваща атака.
Пайроджил сниши меча си. Може и да бяха приятели и отдавнашни съратници, но ръката на Дърайн така и не се отдръпна от дръжката на неговия меч, докато Пайроджил не прибра своя в ножницата. Някои навици трудно се изкореняват и навярно не си струва да се изкореняват.
— Прощавай — рече Дърайн, възпитано му обърна гръб и се разкопча.
Струята задимя в ледения въздух и димя невероятно дълго.
— При толкова места да се изпикаеш наистина ли трябваше да ти ставам свидетел?