Отношенията между наемници и редовни едва ли щяха да станат по-добри в Мондегрийн. Редовните щяха да ги настанят в казармата на замъка. Но барон Морей щеше да се настани в резиденцията и заради това Кетол, Дърайн и Пайроджил също щяха да са там, щяха да спят на меки пухени постели и да ги обслужват хубави млади слугинчета. Така поне щяха да си мислят редовните.
Всъщност нямаше да е точно така, разбира се, но такива щяха да си ги приказват в казармените бараки. Нищо, че най-вероятно щяха да спят на влажна тръстика в кухнята, освен този, който изтеглеше късата сламка, за да изкара нощта на каменния под пред прага на спалнята на барона. А слугините почти със сигурност щяха да са стари, дебели и грозни или и трите наведнъж. Но редовните, виж, щяха да мрънкат, че наемниците са получили най-лекия наряд.
Пайроджил забави коня си, за да го застигнат барон Морей и Кетол, а Дърайн се задържа отзад след лейди Мондегрийн и слугините й.
Кетол повдигна вежда. Пайроджил поклати глава. Кетол сви рамене.
Баронът ги изгледа е любопитство. След няколко мига, щом никой от двамата не отвърна на неизречения въпрос, се окашля да привлече вниманието им и попита властно:
— За какво беше всичко това?
— Нищо, за което си струва да се безпокоите, милорд — отвърна Кетол, след като Пайроджил не отвори уста. — Дребно разногласие между Пайроджил и сержанта.
— И всичко това от едно поклащане на главата? — Морей не скри скептицизма си.
— Да — рече Пайроджил. Но това едва ли щеше да задоволи барона. — Двамата с Кетол работим заедно от години. Дърайн е с нас почти толкова. След толкова много време заедно, милорд, всеки от нас знае как мислят другите.
Баронът вдигна недоверчиво вежди.
— Човек не си крие мислите от този, който пази гърба му, милорд. Ако някой държи да си пази мислите за себе си през цялото време — какво пък, намираш си някой друг да ти пази гърба.
Баронът се намръщи.
— Не съм чак толкова впечатлен от трима ви. Отличихте се с храброст по време на засадата, определено повече, отколкото човек би очаквал от банда мародери, но боравенето ви с меча беше тромаво — поне от това, което видях — а ако лейди Мондегрийн не беше пришпорила коня си толкова бързо, някой от цураните щеше да я свали на земята без никаква трудност.
Кетол понечи да отвори уста, но спря при мълчаливия знак на Пайроджил.
— Следващия път ще се постараем да сме по-добри, милорд — отвърна вместо него приятелят му.
За един следобед беше спорил достатъчно с хора, които не искат да бъдат убедени. Но не можеше да се разчита, че Кетол ще си държи устата затворена за такова нещо. Кетол щеше да почне да се обяснява — това бе една от слабостите му, — а това изобщо нямаше да помогне на никого.
Пайроджил посочи с пръст към челото на колоната, потупа се с пръст по гърдите, врътна палец към тила на колоната и пришпори коня си.
Лейди Мондегрийн погледна Кетол, щом той изостана и се изравни с нея на мястото на Дърайн.
— Скоро ли ще пристигнем?
Доколкото Кетол помнеше, а помнеше, външната стена на град Мондегрийн бе точно зад следващия завой, отвъд един поток и хребета след него.
— Мисля, че до час сме там, милейди. — Така и не разбра защо дамата на замъка Мондегрийн не познава района около крепостта по-добре от един войник, минал оттук само веднъж. — Тази нощ ще ви настаним жива и здрава в леглото и дано да ви е удобно.
— В собственото си легло се чувствам доста удобно, вярно — отвърна тя. — Съпругът ми е добър мъж, нежен, но е много болен, и е така от няколко години.
„О! И затова ли си прекарвате времето в топлене леглата на други мъже?“ Но си го премълча. Каза:
— Съжалявам, че чувам това. — Стори му се подходящ отговор.
Тя присви устни за миг.
— Някои страдат много повече от мен.
— Баронът много по-възрастен ли е от вас?
Дамата се намръщи.
— Да, доста. Нещо нередно ли има в това?
— Ни най-малко. — Кетол поклати глава. — Но трябва да е трудно…
— Да, трудно е. — Потупа се по коремчето. — Трудно е, когато се омъжиш за по-стар човек и очакват да родиш наследник, а не раждаш. — Понечи да добави още нещо, но спря.
— Не е нужно да сте предпазлива с думите си край мен, милейди. Не съм с развързан език, а и не се меся в местните работи.
Няколко минути пояздиха мълчаливо.
— Изглежда съм доста обсъждана — най-сетне отрони тя.
— Може би. — Кетол сви рамене. — Не бих могъл да знам. Единствените клюки, които чувам, са дали някой сержант е службогонец, или че еди-кой си офицер няма никога да прати хората си напред, без да се налага — личният живот на благородниците не е тема за казармени разговори.