Пайроджил поклати глава.
— Не подценявайте Началника на мечовете и не се хващайте на приказките му „аз съм само Началник на мечовете“. Той е не просто войник или фехтовач, но и политик също така, и трябва да мисли като политик. Точно затова Вандрос го остави за свой заместник.
— Не ми харесва — промърмори Дърайн. — Не съм убеден, че вярвам на цялата тази история с гласеното убийство, но…
— Но не това е важното. — Пайроджил сви рамене. — От това, което ни разказа Началникът на мечовете, изглежда че просто е имало няколко злополуки, при които на барона му се е разминало, и мисля, че двамата с графа виждат заговори там, където ги няма… точно както Кетол сбърка малкото търкаляне в сеното на барон Морей с онова слугинче за нещо друго.
Ушите на Кетол пламнаха от срам.
— И какво правим тогава? — попита той. — Не можем да си тръгнем…
— Не можем, защото си казал, че няма ли? Цялата тази дивотия с благородството ти се отразява май.
— Не, но…
— Шшш. — Пайроджил помисли малко и поклати глава. — Обещанията нямат нищо общо с това. Ако решим да си тръгнем, най-добре ще е кротко да си вземем това, което е по нас, и да пришпорим конете. Да натискаме барона за пълната ни заплата няма да е разумно, не и след предупреждението на Началника на мечовете. Вероятно бихме могли да измъкнем малко пари за харч от капитан Гарнет — и може би все едно трябва да го направим, иначе ще започне да се чуди защо не сме го направили — но толкова. Отидем ли при барона, ако се случи нещо лошо, ще обвинят нас. На някой да му допада това? Искате ли да си тръгнем без парите си?
— Не. — Дърайн не се поколеба. — Мисля да си тръгнем с парите си. Когато си тръгнем.
— Или можем просто да зарежем загубите си и да се махнем оттук — предложи Пайроджил.
— Ти сериозен ли си, или го казваш само за да ме изкараш от кожата?
Пайроджил му отвърна с една от редките си усмивки:
— По малко и от двете, да речем. Е, тръгваме ли си?
— Не. — Дърайн поклати глава. — Вече казах, че не — колко пъти трябва да го повтарям. Кетол?
— Вече казах на Началника на мечовете, че оставаме.
— Мда — каза Пайроджил. — Но тогава те е питал той. Сега те питам аз. Махаме ли се, или оставаме?
На Кетол също не му харесваше идеята да си тръгнат без заплатите. Успели бяха да натрупат доста пари, наред с плячкосаното от мъртвите и онова, което бяха успели да спечелят от комар и да свият по време на кръчмарски боеве, да не говорим за кесията, която му беше дал барон Мондегрийн, но графът на Ламът плащаше добре — а да оставят зад гърба си толкова злато и сребро щеше да означава да им се наложи много скоро да си потърсят нов работодател. Освен това в цялата тази работа нещо като че ли не беше наред.
Не ставаше дума за Морей при това — за барона на Кетол изобщо не му пукаше, — но се добавяше и усложнението около лейди Мондегрийн. Просто бе обещал на мъжа й, че ще я пази, и да избяга сега… е, нередно му се струваше някак.
— Оставаме — отвърна най-сетне с въздишка. — А и този бонус… Проклятие. Май тази дивотия с благородството наистина започваше да му се отразява.
Глава 5
Буря
Бурята връхлетя здраво.
Започна внезапно, скоро след онова, което трябваше да е изгрев-слънце, и с такъв оглушителен трясък на ненавременната гръмотевица, че разтърси и пробуди Дърайн от първия свестен нощен сън от… и той не помнеше вече от колко време. Макар светкавиците и гръмотевиците след няколко часа да стихнаха, бурята набираше сила и Дърайн трябваше да се загърне в най-дебелото си наметало, за да се добере от казармата до цитаделата в смътната сивкава светлина, превит срещу вятъра.
В калната стая до страничния вход му се стори нелепо горещо. Нелепо и глупаво. Въпреки тлеещата жарава в малкия железен мангал на триножника водата в дървеното ведро беше толкова замръзнала, че можеше да вдигне цялото ведро с черпака.
Помисли дали да не влезе с връхните си ботуши — тук щяха да се вкочанят от студа, — но реши, че е най-добре да направи като всички, и ги окачи на една кука на стената над мангала, та дано поне да се запазят достатъчно топли, за да може да ги навлече върху другите, без замръзналото зебло да се счупи. До тях окачи дебелото си наметало, пъхна под колана си ръкавиците от бича кожа, подплатени със заешка козина, и тръгна през преддверието покрай треперещата стража.
Не му харесваше, че трябва да си остави наметалото и скритото в него злато, но то сигурно нямаше да пострада — а определено щеше да е най-добре да не изглежда прекалено загрижен за него, за да не подсети някого да го опипа.