Несъмнено щеше да им се наложи да научат някои нови номера, но с тази част Пайроджил можеше да се справи.
Дърайн можеше да поддържа мира, с малко помощ, когато се наложи. Всеки достатъчно пиян, за да скочи срещу такъв здравеняк, щеше да е повече от достатъчно пиян, за да не забележи как той или Кетол му скачат отзад с палката. Може би щеше да е най-добре да оставят Дърайн да сбори първите няколко сам, един вид да му се създаде репутация, и да се разчуе, че кръчмата „Трите меча“ — името галеше ухото, нали? — е място, където човек може да му удари няколко бири, топла храна и едно „муш-муш“ набързо, без да го притесняват, стига да се държи прилично.
Можеше и да стане.
Можеше даже и жени да си намерят — истински жени, не просто по някоя случайна курва. Особено след войната. Войната някак разбъркваше нещата и като нищо можеше да си намери някоя хубаволика кротка женица, която да реши, че редовното ядене и сигурното място за спане си струват да се примири с това, че ще й се качва нощем отгоре, че даже и денем — какво пък, винаги можеше да затвори очи — или даже с това, че ще трябва да му гледа грозното лице всяка сутрин. Можеше даже и някои отстъпки да й направи, да се къпе редовно, да речем.
Щеше наистина да е хубав край за такива като тях тримата, и беше хубава мечта, а и им даваше нещо, за което да мислят и за което да пестят.
Разбира се, най-вероятно щяха да са мъртви много преди мечтата да се сбъдне.
Усети се, че се е загледал в тежката желязна врата на съкровищницата. Зад тази врата несъмнено имаше предостатъчно злато, за да се купят сто кръчми, макар сигурно недостатъчно да подкупят онези, които щяха да пратят подир тях, стига да можеха по някакъв начин да се измъкнат от града с толкова злато.
Но си струваше да си го помисли човек.
Забеляза, че Морей го гледа със странна усмивка.
— Май хвърляш око на онази врата с известен интерес — каза баронът.
Пайроджил запази лицето си безизразно.
— Само зяпах и си мислех, милорд. Моля за извинение.
Морей кимна.
— Ами, давай — просто отвори вратата и си вземи каквото искаш. Стига да можеш.
Тонът му не беше заплашителен, а и не посегна към никакво оръжие, поне доколкото Пайроджил можеше да види.
— Нямам никакво намерение да ограбвам графа — отвърна той и поклати глава. — Лошо е за работата ми. А още по-лошо за здравето.
Морей се изсмя.
— Не се тревожи за работата си, нито за здравето — вътре има предостатъчно за цял легион като вас да се пенсионира, уверявам те. Виж, ако успееш да отвориш вратата ей сега, ще ти се позволи да си идеш жив и здрав с всичкото злато, което можеш да отнесеш. Имаш честната ми дума за това. Давай: опитай се да отвориш вратата. — Лицето му стана строго. — Не съм свикнал да си повтарям заповедите, човече, да не говорим да ги потретям.
Пайроджил не разбираше каква е играта на барона, но май беше най-добре да я приеме. Остави чая и мина по мекия килим до затворената желязна врата.
Изглеждаше изцяло от здрав метал, с обшивка от занитена синкава стомана, дебела един пръст. Никаква ключалка не се виждаше — само най-обикновена метална дръжка. Хвана я, но се поколеба, докато кимването и жестът на Морей не го увериха, че баронът наистина го подканва да я отвори.
Натисна я надолу, най-напред леко, после — по-силно.
Не помръдна.
Вложи цялата си тежест, но дръжката все едно беше запоена на мястото си. Натисна още по-силно и му се стори, че дръжката поддаде сама, съвсем леко, но изобщо не се завъртя.
Навярно имаше някаква хитрина с нитовете? Изглеждаха здрави и щом пръстите на Пайроджил ги опипаха, всички изглеждаха също така достатъчно яки на допир.
Какво му убягваше?
— Предложението ми беше честно — каза Морей, — но знаех, че няма да можеш да я отвориш. — Стана, пъхна дебелата книга с кожената подвързия под мишница и с другата си ръка му махна да се отдръпне.
— Би ли донесъл лампата?
Пайроджил вдигна лампата от бюрото, а Морей опря длан на дръжката на вратата, без да пипа главите на нитовете или нещо друго. После замърмори нещо.
Дръжката се превъртя тихо и леко. Морей измърмори още нещо, едва чуто, побутна тежката врата и тя се открехна на скритите си панти.
Той взе лампата от Пайроджил и пристъпи вътре. Пайроджил не го последва, но успя да види, че помещението е пълно с рафтове, огънали се под тежестта на стотици платнени торби. Морей ги подмина, спря пред един сандък книги, пълен с томове в кожена подвързия с различна големина, и прибра в него този, който бе в ръката му.
Усмихна се, като видя как Пайроджил е зяпнал торбите.
— Избери една торба. Да видим какво има вътре, а?