Вятърът отвън нададе вой, сякаш в съгласие с Карис. Том Гарнет се засмя.
— И още как.
Карис тръгна към преддверието, а Том стана от стола и извади малка лула от корен на изтравниче. Опипа джобовете на панталоните си и посегна към кожената си торба, която бе пуснал на пода, но друг капитан му подхвърли малка кесийка.
— Благодаря, Вилем. — Той напълни лулата с тютюн, запали го с дългата восъчна свещ, запухтя, докато димът не го задоволи, и отрони блажено: — Добре е човек да се порадва на каквото може, докато може, нали? — Посочи с дръжката на лулата към преддверието. — Ей това ми липсваше навън най-вече. Имах чувството, че цураните могат да подушат миризмата от цели мили, а не виждах нужда зорлем да им показвам къде сме. — Дръпна здраво и пусна гъст облак дим. — Липсваше ми тая лула, и още как.
Друг капитан се изкиска.
— На мен ми липсваха… по-хубави неща от лула. Ех, да дойде пролетта…
Вятърът с внезапен порив нахлу през комина и от камината се разхвърчаха искри и пепел. Капитанът плесна с ръка един въглен, решил да му подпали брича.
— Макар че пролетта май е още далече. Мислите ли, че ще ни преместят на запад, до Крудий? Или на север? Или ще ни задържат?
Том Гарнет дръпна от лулата и пусна кръгче дим.
— Всичко това, че и още. Нали това обмислят сега в Ябон. Но засега, както казват, и да има изостанали цурани, много ги е сковал студът, за да мислят да нападат. Очаквам напролет да намерим доста замръзнали трупове.
Другият капитан кимна.
— Татко Мраз, както съм чувал да казват из степите на Тъндърхил, може да е могъщ съюзник… а никой съюзник не ни е излишен. — После погледна презрително към Дърайн. — Дори да се налага да плащаме на някои от тия за привилегията да са ни съюзници. — Беше мълчал, докато Карис не излезе, и го беше изгледал в гърба с едва прикрита враждебност.
Том Гарнет вдигна очи към Дърайн. Той невъзмутимо отвърна на погледа му.
— Дърайн, имал ли си удоволствието да се запознаеш с капитан Бен Кели от баронство Фолсон?
— Не. — Дърайн поклати глава. — Не съм имал.
Кели кимна хладно.
— Вярно, не са ни запознавали, а и не съм търсил запознанство. Общо взето не понасям флибустиерите, но пък в тези времена трябва да правим отстъпки.
Дърайн не отвърна нищо и Кели явно взе това за признак на слабост, а не на сдържаност.
— Няма какво да кажеш, а? Доста белези имаш — но като гледам, езикът ти май все още работи и…
— Моля ви, капитане — прекъсна го Том Гарнет. — Ако имате някакви оплаквания срещу този човек, поднесете ги на мен, не на него — той е в моя отряд и под моя отговорност.
— Извинете, капитане. — Дърайн поклати глава. — Не, сър… при цялото ми уважение. В момента не съм под ваше командване… капитане.
Кетол вероятно щеше да подмине тая история просто за да я подмине, а Пайроджил щеше да измисли как да смени темата или да отправи същото послание към капитана по някакъв косвен начин, но нравът на Дърайн не беше такъв.
— В момента не съм в ничий отряд — продължи той. — На тримата ни възложиха задача по заповед на графа и не сме под ничия команда, освен на Началника на мечовете — добави бавно и предпазливо. Изправи се като на строевия плац и загледа право напред, без да среща погледа на Том Гарнет. — При цялото ми уважение към вашия ранг и личност, капитане.
На Кели това не му хареса.
— Затова ли се чувстваш така свободен да се включиш в офицерско събиране, а? И каква е тая „специална задача“? Чух разни слухове…
— Мисля, че се разбрахме да не се въвличаме в обсъждане на слухове — тихо каза Гарнет.
— Добре де. Едно е да си говорим за дворцови работи, без никой тук да знае истината. Но съвсем друго е, когато тук си имаме човек — и флибустиер при това, — който твърди, че имал някакъв специален статут. За какво става дума?
Дърайн си замълча, а Том Гарнет се наведе напред и заговори тихо:
— Има известна загриженост за сигурността на барон Морей и графът реши, че ще е най-добре засега да има лична охрана. Не че ще е единственият барон с допълнителна охрана, но…
— Загриженост? — Кели се намръщи. — Мислиш, че атаката на цураните в Мондегрийн е била насочена лично срещу барон Морей?
— Не, едва ли. — Том Гарнет поклати глава. — Не е логично. Не виждам как цураните биха могли да разберат, че барон Морей ще е с патрула. — Зарея за миг поглед в празното. — Не знаем как мислят и дали разбират колко пагубно може да стане за нас, ако армията загуби своя Военен ковчежник. Нито откъде биха могли да го узнаят, ако са знаели. — Усети, че се е отклонил, и добави: — Но дори да са го разбрали, първо тръгването му беше решение, взето в последния момент от графа, малко преди да замине за Ябон. И второ, на мен не ми се стори така. Предполагам, че ако Морей им беше целта, щяха преди всичко да убият него, а не да задействат засадата толкова рано. Доверих се на Дърайн и другите двама да се погрижат за барона, докато гоня цураните. И те се справиха, определено. — Погледна към Дърайн. — На тебе да ти се е сторило, че целта им изрично е бил баронът?