Дърайн поклати замислено глава.
— Не, макар че кучите му синове най-напред удариха по него — но помислих, че е само защото са преценили, че е офицер, а не заради нещо… лично. Честно казано, капитане, точно тогава не разсъждавах много за това.
Както и по-късно, впрочем — беше му се сторила най-обикновена, при това доста непохватна засада. Но да се опитва човек да отгатне целта на едно нападение по време на война винаги му се беше струвало все едно да разсъждаваш коя част от тялото ще ти се намокри първа, щом скочиш в реката.
А и как бе възможно цураните да се доберат до такава информация? Кого можеше да са попитали?
Цуранският капитан или силов командир, или както там го наричаха кучите му синове — Дърайн мислеше за него просто като за цуранския капитан — беше убит по време на битката. Дърайн беше сигурен, че пленените цуранци са разпитани най-усърдно, а още по-сигурен беше, че не са казали нищо. От това, което бе научил за цураните от началото на нашествието, обикновените им войници не задаваха въпроси, а офицерите им не споделяха информация. Освен това човек можеше бавно да опече повечето от тях в огъня с краката напред, а те просто продължаваха да те гледат с омраза, докато не издъхнат, без да кажат и дума. Каквото и да се говореше за цураните, бяха корави кучи синове, това Дърайн бе принуден да признае, макар и с неохота. А пък робите им имаха да кажат още по-малко, колкото и да бяха кротки и изпълнителни.
Да не му се казва нищо, освен за пряката му работа беше познато чувство за Дърайн, поне до съвсем скоро. Не че имаше нещо против, изобщо — обичаше нещата да са прости. Не беше стратег, а от изчисления и разни такива го заболяваше главата. Предпочиташе да остави тези неща на други и да си върши само онова, за което го биваше най-добре: да убива хора.
— Но не — отрони най-сетне и поклати глава, — не ми изглеждаше така.
Кели не остана доволен.
— Тогава защо са всички тези слухове? И защо тази допълнителна охрана за барон Морей?
Том Гарнет махна пренебрежително с ръка.
— Убеден съм, че това изобщо не е наша грижа. Но след като графът замина в Ябон, а Наследственият ковчежник е болен, мога да измисля поне няколко хиляди дребни златни причини защо е най-добре да се вземат мерки за опазване доброто здраве на Военния ковчежник, нали? — Махна към преддверието. — Ламът вече е пълен с баронски войници, които в момента си нямат цурани наоколо да им напомнят, че всички сме на една и съща страна, та да забравят за съперничествата на своите господари. А като се добавят и наемниците, мисля, че може би най-лошото, което може да се случи, е графът на Ламът да не може да си плати дълговете, та макар и временно. — Поклати глава. — Ужасно неприятно е да разчиташ на атака от Буболечките и цураните, за да разсеят хората на Морей и Верхайен от факта, че едните от тях най-вероятно до няколко години ще са войници на графа и ще живеят охолен живот в Ламът, докато другите скоро ще се върнат в баронствата си.
— Графът ли? — Думите сами се изплъзнаха от устата на Дърайн, преди да се е овладял.
Том Гарнет кимна.
— Едва ли е тайна, че Вандрос вероятно ще се ожени за Фелина и ще стане новият херцог, нали? Как мислите? — Ухили се и ги изгледа един по един. — А колкото и бурна да е брачната им нощ, съмнявам се, че ще могат скоро да създадат наследник. — Помълча, клатейки глава. — Ако питате мен, следващият господар на Ламът сигурно в момента е в замъка — вероятно увлечен в разговор в същата тази зала, в другия край — и не държа да се обзалагам кой ще е точно, макар че ако трябва да предположа, бих казал, че е или Морей, или Верхайен.
Кели поклати глава.
— Аз лично щях да предположа, че очевидният избор е Мондегрийн, особено след като е без деца — би могъл да задържи поста, докато на Вандрос му се родят синове — въпреки че за мен не е предпочитаният кандидат.
Повечето други капитани се намръщиха, но Том Гарнет само се усмихна.
— Би предпочел, да речем, барон Ерик Фолсон за граф, доколкото схващам?
Кели разпери ръце.
— Е, да, разбира се, предвид положението ми, но мога искрено да се закълна, че ще има много по-лоши алтернативи. — Загледа се в огъня и отпи от кафето. — Но уви, не мисля че е възможно, след като баронът има двама големи сина — и двамата доказани в бой, горд съм да го кажа, след като лично съм ги обучавал. От всеки от тях би станал добър барон или дори граф след време.