Дърайн имаше по-силна китка, но на страната на Кели бе по-добрият усет за оръжието, поради което Дърайн се стремеше да не му позволи да „хване оръжието“, тоест да му позволи да усеща какво се кани да направи в следващия миг по лекия натиск и движенията на двете оръжия едно срещу друго малко преди или след пореден удар. Вместо това посрещаше всяка атака с париране или контриране, или излизаше от схватката. Беше тренирал с доста фехтовачи с богат опит с рапирата и знаеше, че способността им да усещат чрез оръжието какво ще направи противникът може лесно да се контрира просто като им се откаже да „хванат оръжието“.
Някои други проблеми не бяха толкова лесни.
Кели беше по-бърз, а страничната му стойка му даваше около половин пръст по-голям обхват, но и Дърайн бе достатъчно бърз, тъй че винаги имаше опасност да се провре през защитата на Кели и да му влезе, а с камата, стига да влезеше в дъгата на рапирата, щеше да е само за миг, все едно дали в тренировка, или в реален бой.
Дърайн сниши върха на рапирата малко повече от обичайното и когато Кели замахна лъжливо нагоре, направи полустъпка назад, докато блокираше. Кели взе разстоянието в щурм напредне атака в линия отдолу нагоре, от която Дърайн се измъкна встрани, изби оръжието настрана и посече силно надолу върху уязвимата му ръка, толкова силно, че Кели изтърва оръжието си.
Дърайн рефлекторно посече с камата вляво, после отново посече Кели през корема и бързо се отдръпна две крачки назад.
Не беше само заради протокола на играта — Дърайн на два пъти беше раняван от хора, още не разбрали, че са мъртви, и не държеше това да се потрети, макар и на тренировка.
Кели вдигна рапирата си…
— Стоп! — извика твърд глас.
Началникът на мечовете пристъпи между двамата. Беше облякъл тренировъчния жакет, но още не беше навлякъл гамашите и бе затъкнал под мишница учебен меч, без да го е грижа, че е очернил жакета си.
— Браво — каза той с тънка усмивка. — Повторете последната серия. Бавно, ако обичате.
Дърайн и Кели отново заеха стойките. Преиграха схватката, като Арджънт коментираше, все едно че критикува двама свои ученици. Явно беше възхитен от стила на Дърайн и това, че се биеше като в истински двубой, пренебрегвайки дуелистката традиция. Когато стигнаха до момента, в който Дърайн беляза жакета на капитана, Арджънт извика:
— Стоп!
Обърна се към Кели и рече:
— Ето тук направихте грешка, капитане. Той вече се задвижваше напред, когато се хвърлихте напред, а докато вие вложихте всичко в това, той беше готов да парира мимоходом и да ви разпори от гърлото до задника. Ни риба, ни рак, както казват в Риланон — и двамата бяхте по средата между дуелиране и двубой.
Барон Визтрия изсумтя презрително.
— Много лесно е човек да се наниже на остриета, размахвани от тъпак, ако умението не отговаря на високото му самомнение. Иначе широкият меч е безполезен.
Началникът на мечовете се извъртя към него, стиснал устни.
— Учебните дуели и етикетът са едно, а двубоят на бойното поле — съвсем друго.
Визтрия махна пренебрежително с бялата дантелена кърпа в ръката си и измърмори по-тихо:
— Щом казвате…
— Ако смятате, че няма разлика, бароне, намерете ми още петима, които са съгласни с вас. Мога да ви изляза с петима мои войници с мечовете, над които се надсмивате, срещу вас с рапирите ви. Ще видим колко тромав и безполезен е един тежък меч, след като не ви остане нито време, нито място да си направите изящното пресичане и рипост, сър.
Задържа дълго поглед върху Визтрия. Накрая баронът се усмихна и сви извинително рамене.
— Разбира се, аз се прекланям пред по-големите ви познания по тези въпроси, Началнико на мечовете. — Начинът, по който погали с пръст белега от дуел на лявата си скула, бе съвсем леко предизвикателен. — Поднасям най-искрените си извинения, ако с нещо съм обидил някого от благородната компания тук.
Стивън Арджънт примига два пъти, после кимна и лицето му се отпусна.
— В такъв случай да не говорим повече за това… милорд. — И се обърна отново към Дърайн и Кели. В спречкването си с барона пред публика беше стигнал дотам, докъдето позволяваше рангът му, и двамата го знаеха. Още една забележка и Арджънт щеше да се разправя с недоволния Вандрос, когато той се върнеше, тъй като Визтрия безспорно щеше да се оплаче от липсата му на възпитание в обществото. Поведението на барона показваше, че и той осъзнава, че положението може само да се влоши, ако продължи да говори, затова отвърна с жест на примирение — махване с дантелената кърпа, лек поклон и изискано завъртане, след което с достойнство се отдалечи и бавно седна на един стол.