— Тогава ти желая всичко най-добро — отвърна Кетол. — А ако имаш подръка в повече от тези брезенеден, ще съм ти много признателен, ако ми ги оставиш да ги опитам. — Макар да нямаше никакво намерение да гази през — не, върху — снега, щеше да е интересно да види как действат тези неща. Поредната хитрина за в торбата, до която едва ли щеше да му се наложи да прибегне някога.
Но човек никога не знае. Гродан кимна.
— Нищо лошо не виждам в това.
Стисна дружески рамото на Кетол и изправи рамене.
— Е, Кетол от каквото-там-си-в-момента, желая ти лек ден и очаквам с нетърпение друга възможност, може би, да видя как се оправяш в пустошта. Сбогом.
— Сбогом, Гродан от Натал. — Кетол гледаше след рейнджъра, докато той се отдалечаваше. Нямаше да е зле да разбере за какво беше всичко това, макар да беше възможно просто да е само това, което изглеждаше.
Може би.
Дърайн зави покрай стената на цитаделата. Извитите над главата му каменни подпори на зида бяха опазили донякъде подветрената страна на крепостта от огромните преспи, правещи всяко движение другаде почти невъзможно. Крачеше плътно покрай стената в усилието си ботушите му да не газят в снега и решен да стигне до казармата по най-късия възможен път, без да му се налага да си копае тунел през високите до раменете преспи.
Тъкмо щеше да завие на ъгъла срещу разпределителния двор и казармата, когато един плещест войник с тежко наметало изникна пред очите му, други трима крачеха в колона зад него. Едва имаше място да мине един човек, а това означаваше, че някой трябва да отстъпи.
Войникът спря и подвикна:
— Направи път, наемнико.
Дърайн знаеше какво предстои, но си помисли, че трябва поне да се опита да реши проблема, без да рискува да счупи главата на другия или пък кокалчетата на собствените си пръсти.
— Вие сте само на няколко стъпки от портата за излази, през която сте минали; много по-лесно ще е, ако се върнете и ме оставите да мина.
— По-лесно за тебе? — рече войникът и потърка зачервената си брадичка, сякаш премисляше. — Да де, но мен не ме е грижа кое ще е по-лесно или по-трудно за тебе. Ние сме четирима, а ти — само един. По ще е добре ти да се обърнеш и да ни отвориш път.
Дърайн погледна тримата мъже — те пък гледаха едрия войник и него с лека насмешка.
— Тъй значи — отвърна той уж, че премисляше.
А после с бързина, неочаквана за едър мъж като него, направи крачка напред и нанесе светкавичен удар в главата на другия. Удари го толкова силно, че той се превъртя, но Дърайн успя да го хване под мишниците, вдигна го бързо и го метна на раменете си, както Кетол щеше да метне убит елен. После тръгна напред, спря пред следващия войник в колоната и изръмжа:
— Май ще трябва да върнете приятеля си вътре, а? Нисичкият войник пребледня и кимна. После се провря назад между другите двама, които изведнъж решиха, че е благоразумно да поотстъпят пред грамадния наемник. Тримата бързо закрачиха към портата за излази и единият я отвори. Дърайн хвърли безцеремонно едрия войник на прага и го обърна. Порови в кесията му на колана и извади два сребърника.
Единият войник викна възмутено:
— Ей, какво правиш?
Дърайн го изгледа свъсено и изръмжа:
— Не се бия безплатно!
Прибра монетите в джоба си, обърна им гръб и тръгна към казармата.
Пайроджил беше спал в казармата, когато удари бурята, и сега бе негов ред да пази барон Морей. Кетол беше с барона и щеше да се отправи към кухните за ядене, щом Пайроджил отидеше да го смени. Дърайн изруга наум лошия си късмет, че точно на него се беше паднало да оре през тежкия мокър сняг. Сигурно беше най-подходящият за тази работа, но това никак не го радваше.
Някъде по средата между цитаделата и казармата се натъкна на двама войници с широки лопати — разчистваха пътя. Зарадва се, че му спестяват поне отчасти труда, да стигне до вратата на казармата, мина бързо по изринатата пътека и влезе.
Завари Пайроджил да се облича — подготвяше се за предстоящата смяна и слушаше с половин ухо приказките на лудото джудже Макин.
— А тя вика: „Достатъчно си висок където е важно“! — Макин избухна в смях.
Дърайн видя как челото на Пайроджил трепна, сигурен знак, че разказът на джуджето го е развеселил, и каза:
— Твой ред е с барона. — И седна на нара си.
Пайроджил кимна и се изправи.
— Някакви неприятности?
— Нищо сериозно — отвърна Дърайн, докато си смъкваше ботушите.
Пайроджил кимна и излезе без повече приказки. Макин попита:
— Разчистиха ли пътя до града?
— Още не.
— Лошо. Три-четири халби ейл и някоя женичка нямаше да ми дойдат зле.
Дърайн огледа помещението — мъжете седяха по наровете и зяпаха тавана или стените, потънали в мислите си. Усещаше напрежението им. На джуджето отвърна: