— Да, разбира се — здраве и мъдрост за принца — рече почти моментално и Лангахан и всички около масата се отзоваха.
Лангахан изгледа продължително Верхайен, после примига и продължи:
— Не мога, както казах, съзнателно, словом или мълчаливо, да заявя васална вярност към графа или графството, освен като част от това владение, това кралство. — Изгледа ги един по един. — Смятам, че е най-добре това да се заяви открито още в началото, а ако тук има някой — ако има някой сред вас, според когото е редно да напусна предстоящите дискусии поради това, то моля го — или моля я — добави с поклон към лейди Мондегрийн — да го заяви сега и колкото и да ми е тъжно, ще напусна заседанието, и се заклевам да не тая обида или неприязън спрямо когото и да било заради това.
И сигурно щеше да разчита барон Визтрия да донесе всяка дума — на него или поне на Ги дьо Батира.
На масата се възцари тишина. Стивън Арджънт огледа всички един по един, след което кимна.
— Присъствието ви тук е желано и добре дошло, барон Лангахан. Лангахан се поклони, по-изящно, отколкото Пайроджил би очаквал от толкова едър мъж като него, и си седна.
Визтрия се изправи.
— Не бих казал за себе си, че съм лаконичен като моя приятел барон Лангахан — рече той и изсумтя, — но ще се опитам да направя изключение. Признавам изцяло, че верността ми е към владението като цяло и към кралството над него, а не към някаква си кална дупка от… — Замълча и изписа болезнена усмивка на лицето си, преди да продължи. — На някое важно баронство, което само по себе си е част от също толкова важно херцогство. Ако някой оспорва присъствието ми тук, нека той — или тя, милейди — да го каже веднага и ще се оттегля в стаята си, за да се заема с малко кореспонденция.
Можеше просто да каже, че ако го изключат, пратеникът му бързо ще тръгне към Ги дьо Батира, но Стивън Арджънт кимна учтиво, все едно че прие думите му за чиста монета.
Това заявление за крехък съюз, ако не за пълна лоялност, бе прието с мълчаливо съгласие и кимвания и от останалите.
Пайроджил прочете добър знак в него. Отчуждението, ако не и враждебността между Изтока и Запада, представени тук от бароните на Ламът, от една страна, и тези двама дворцови барони, от друга, нямаше да се изгладят тук, но засега щяха да се пренебрегнат, поне публично.
Стивън Арджънт пак взе думата:
— Добре. Има много неща за обсъждане, от данъците, които трябва да се събират и изразходват, до възстановяването на всичко, което бе изоставено през войната, а указанията на графа са да излезем с препоръки по всички въпроси, засягащи Кралството, освен по воденето на войната, което е в прерогативите на висшия щаб, заседаващ в момента в Ябон. — Усмихна се. — Сигурен съм, че и графът, и херцозите биха се радвали на нашия съвет по тези неща, но не виждам много смисъл тази благородна компания да губи време и усилия над проблеми, които се решават от други, с по-голямо познание и отговорности към тях.
— Независимо — добави с обичайната си презрителна усмивка барон Визтрия, — че даването дори на добър съвет, идващ твърде късно, за да се възприеме, е нещо почти толкова ценно, колкото плащането на такса за услуги на жребец, който всъщност е скопец, а?
Началникът на мечовете се усмихна широко, но ледено.
— Точно така — отвърна и кимна отсечено. — Обикновено графът щеше да председателства този Съвет. В негово отсъствие обичаят изисква да изберем старши барон на негово място — най-подходящият избор щеше да е барон Мондегрийн, тъй като дискусиите тук със сигурност ще включват въпроси, засягащи него като Наследствен ковчежник на графството.
Дотук поне Пайроджил го разбираше. Мондегрийн отдавна бе станал твърде уязвим за чести пътувания в Ламът, и то във военно време, поради което бащата на графа бе назначил Морей за Военен ковчежник, а граф Вандрос го беше преутвърдил, а доколкото Пайроджил схващаше, това означаваше на практика, че той също така изпълнява и по-общите ковчежнически задължения и на Мондегрийн в полза на графството.
Но доколкото темата на деня щеше да е разбирателството, а беше ясно, че това е така, то заместването на Мондегрийн от Морей за председателстващ Съвета бе гарантирана неприятност, а неприятностите бездруго вече бяха налице. Казармата на замъка беше пълна с войници, които при липсата на цурани, които да убиват, и при невъзможността да ходят където и да било, бяха почти на ръба да започнат да се избиват едни други наляво и надясно и в най-добри времена, а след като виелицата ги бе окошарила на едно място, времената много трудно можеше да се нарекат добри.
Тъй че Пайроджил се облегна на стената и зачака Стивън Арджънт да обяви, че самият той ще председателства Баронския съвет.