— Та затова ми се налага да използвам повечето останали ми редовни в града за патрул, а това означава, че ми трябвате вие тримата. — Стана от стола и порови на бюрото. — Вземете от интенданта табардина редовните на Ламът и ги носете под наметалата си. Ако възникне някой проблем, показвате ги и го решавате — със заплахи, че всякакви боеве ще се приемат като бунт срещу властта на графа. Но главното, искам вечер да сядате на масата с мен и да ми давате вярно впечатление как стоят нещата, нали?
— Разбрано, сър — отвърна Пайроджил.
— В смисъл, всеки поотделно. — Началникът на мечовете се намръщи. — Тримата обикновено пердашите заедно и макар това да е добре в бой, тук имам предвид друго. Пръсвате се, оглеждате, усмирявате, връщате се и докладвате. Разбрано?
— Разбирам, сър — отвърна Пайроджил. — За това с оглеждането не виждам проблем. Но с усмиряването на свади не съм сигурен дали ще се получи, мил… ъъъ, Началник. — Поклати глава. — Каквито и табарди да облечем, не мисля, че някоя банда баронски войници ще обърне много внимание на такива като нас, освен ако…
— Освен ако не са редници, а са поне сержанти. А и това е рискована работа в най-добрия случай, ако не са техни сержанти — довърши Началникът на мечовете. Кимна мълчаливо, след което извади от чекмеджето на бюрото три чифта пагони. — Ето защо от този момент сте повишени в чин капитан, и тримата; вече съм уведомил за това другите капитани и Градската стража — вземете и някакви свирки от интенданта и спокойно можете да свирите за стражата. Само не се възгордявайте: капитани сте само до края на този съвет и докато пътищата не се отворят, та да можем да разкараме от града част от войската и да я държим навън. — Изгледа ги строго. — Ако не и по-рано.
Пайроджил вдигна вежда.
— Пак без да се обиждате, сър, това заплаха ли е, или обещание?
Смехът на Стивън Арджънт прозвуча непринудено.
— Да речем, че е по малко и от двете, а?
Пайроджил погледна Дърайн, после — Кетол.
— Когато пътищата се отворят, бездруго ще сме тръгнали на юг, с топлите заплатки по джобовете.
— Да, да… е, какво чакате още?
Пайроджил се окашля.
— Сигурен съм, че повишените в капитан получават пълна капитанска заплата и…
— Да, да, можете да получите капитанска заплата, ще уведомя когото трябва. Това ли е всичко, или ще ми досаждате с още нещо?
Тримата станаха, но Пайроджил се спря на вратата и се обърна.
— Е? — Началникът на мечовете вдигна раздразнено очи. — Какво още?
— Ами, въпросът с барон Морей…
— Тримата много дълго се замотахте на тази служба. — Арджънт изсумтя. — Не мисля, че ще се случи нещо, докато седи на масата на съвета и докато всички са заклещени в цитаделата… но ще помисля за това. Днес оставете на мен да се грижа за барона: вие просто излезте из града и направете каквото можете, за да опазите мира.
— Ще направим каквото можем — отвърна Дърайн.
Началникът на мечовете кимна.
— Е, това ли е всичко?
— Да, сър.
Стори му се най-уместният отговор.
Дърайн вървеше по тясната пътека към ковачницата на улицата, за която му бяха казали, че официално се наричала „Улица-наречена-в-чест-на-крал-Родрик“, но която като че ли всички винаги наричаха „Улицата на Псето“. Дали беше предишното й име, или израз на враждата между Запада и Изтока това не знаеше.
Ламът сякаш се съвземаше от пълното замразяване, донесено от виелицата, макар все още да си оставаше пленник на дълбокия сняг.
Макар само тук-там да се мяркаха следи от конски копита — всъщност от цели конски крака, не само копитата — пътеки, оставени от ботуши, кръстосваха улицата в изобилие, като отпечатък от паяжина, оставена през нощта от някакъв огромен въображаем паяк.
Подуши въздуха. Беше може би мъничко по-топъл, макар и не достатъчно топъл, за да спре да трепери, а още по-малко — да стопи снега. Вероятно само затишието го правеше не толкова хапливо студен. Нищо, освен чудодейната поява на горещите летни ветрове, духащи над пустинята Джалпур, не можеше да стопи снега достатъчно бързо, за да отвори град Ламът и да попречи на нещата да се скапят.