Въпреки нервните й погледи през рамо към групичките войници всичко обаче изглеждаше съвсем мирно, стига човек само да гледа. Но миришеше зле.
Групата войници на Морей се бяха сбрали около три маси в единия край на „Счупеният зъб“ и подчертано пренебрегваха хората на Верхайен в другия край, без дори да измърморят или да ги погледнат сърдито, понеже са по-близо до камината.
Половин дузина наемници също бяха получили заповеди „слезте в града“, в смисъл „идете до най-близката кръчма и яжте и пийте“, а Майло с подпухналото лице и лудото джудже Макин явно го правеха вече от няколко часа, ако се съдеше по купчината оглозгани пилешки кости на масата пред тях и по това как очите на Макин мой доста трудно се фокусираха.
Пайроджил си избра празна маса в удивително незаетия център на помещението и щом Майло му кимна късо за поздрав, му махна да дойдат и двамата при него. Невероятната двойка се надигна и тръгна залитайки към масата му, като Макин плисна по пода повече ейл, отколкото сигурно остана в грамадната глинена халба, която стискаше в яката си ръка.
— Поздрави, Пайроджил — рече Майло. — Омешахме се с простата тълпа за халба бира набързо, а?
— Мда. — Макин се изсмя и по-скоро рухна на столчето, отколкото да седне. — Не мислех, че ще ви виждаме много вас тримата след това тлъсто повишение. — Невероятно голямата му уста се разтегли в усмивка. — Май прекарвате с лейди Мондегрийн толкова, колкото и с барона, а?
Е, това не беше вярно, а защо пък трябваше да интересува Макин, Пайроджил не искаше и да знае — в смисъл повече, отколкото се налага, макар че честите посещения на Макин на горния етаж при курвите бе предмет на гаден казармен хумор сред другите наемници. Повечето пъти човек можеше да разчита, че един наемник няма да се забърка в бой, ако не му плащат за това, но винаги си имаше изключения и Макин определено беше едно от тях: знаеше се, че е доста докачлив, когато необичайните му предпочитания станат предмет на шеги. Беше може би единственото джудже от Дорджин до Камен връх, предпочитащо да служи като наемник, вместо да живее с расата си, и беше може би единственото джудже в Мидкемия, което смяташе, че човешките жени са привлекателни за гледане, да не говорим за любене. Но пък и неслучайно го наричаха Макин Лудия, помисли Пайроджил.
— Прекарал съм малко време покрай нея, да, но само по заповед и по служба.
— Хваща окото обаче.
Пайроджил сви рамене, макар че за миг се опита да си представи какво е да си като Макин. А за още по-кратък миг се опита да си представи себе си с женско джудже, но щом стомахът му взе да се обръща, избута тази мисъл от ума си. Като повечето мъже, предпочиташе да спи с жени от неговия си вид. Тъкмо започваше да се чуди дали не се е проклел с образ, който никога няма да го остави на мира, когато кръчмарят показа плешивата си глава от задната стая. Пайроджил улови погледа му и даде знак да донесе бира, зачуден дали ще се окаже ужасното местно пиво, или много по-добрият джуджешки ейл.
— Сигурно си много зает с новата служба — заговори Макин. — Не те виждам много от повишението.
— Зает съм, факт — отвърна той.
Помисли за миг и реши да не навлиза в подробности, които не им бяха работа и все едно щяха да прозвучат като хвалба, въпреки че личното му желание точно сега бе снегът да се стопи, та с Дърайн и Кетол просто да се махнат от града.
— Кротко изглежда тука — рече на глас. Майло се подсмихна над бирата си.
— Прекалено кротко. — Кривна брадичка към гредореда на горния етаж. — Нещо не чувам креватите да скърцат и не съм видял някой да се качва горе да изпусне малко пара. Всички само седят и пият. — Наведе се над масата и сниши глас: — А не съм чак толкова пиян да не забележа, че двама от хората на Верхайен непрекъснато гледат към вратата.
— Все едно чакат някого, а? — подхвърли джуджето.
Тази възможност не беше хрумвала на Пайроджил, а трябваше. Фактът, че не бе свикнал с такава работа, беше само обяснение, не и извинение, а Стивън Арджънт повече го интересуваха резултатите, не обяснения или извинения. Вдигна вежда към джуджето.
— Мда. — Макин се ухили и се видя дупката на един избит зъб. — Прав си!
Пайроджил се зарадва, че джуджето е разбрало значението на вдигнатата вежда, тъй че може би щеше да му го обясни. Понякога Макин приемаше едно почесване по гърба за знак, а кихването за послание, също както понякога започваше да си говори с въздуха.