— Разбира се — съгласи се Бук.
Той се обърна към началник-влака:
— Доведете господин Мъкуийн. Началникът излезе от купето.
Кондукторът се върна с куп паспорти и билети. Бук ги взе от него.
— Благодаря, Мишел. А сега, струва ми се, ще бъде най-добре да се върнеш на поста си. По-късно ще вземем официално показанията ти.
— Добре, мосьо.
Мишел на свой ред излезе от вагона.
— След като се видим с младия Мъкуийн — каза Поаро, — може би господин докторът ще дойде с мен в купето на убития.
— Разбира се.
— А след като свършим там…
Но в този момент началник-влакът се върна с Хектор Мъкуийн.
Мосьо Бук стана.
— Ние сме малко натясно — извини се той любезно. — Седнете на моето място, мистър Мъкуийн. Мосьо Поаро ще седне срещу вас — така.
Той се обърна към началник-влака.
— Очистете вагон-ресторанта от хората — нареди той — и го оставете на разположение на мосьо Поаро. Там ще проведете разговорите си, нали, приятелю?
— Ще бъде най-удобно, да — съгласи се Поаро. Мъкуийн стоеше и поглеждаше от единия към другия, без да може да следи добре бързия поток на френската реч.
— Какво има? — заговори той трудно на френски. — Защо?…
Поаро го покани с енергичен жест да седне на седалката в ъгъла. Мъкуийн седна и започна отново:
— Защо?… — След това спря и заговори на английски. — Какво става във влака? Да не се е случило нещо?
Той погледна от единия мъж към другия.
Поаро кимна.
— Точно така. Нещо се е случило. Пригответе се да понесете един удар. Вашият работодател, мистър Ратчет, е мъртъв!
Мъкуийн сви устни и подсвирна. С изключение на по-яркия блясък в очите му, той не показа признаци на сътресение или на мъка.
— Значи, все пак се добраха до него — каза той.
— Какво точно искате да кажете с този израз, мистър Мъкуийн?
Мъкуийн се поколеба.
— Вие предполагате — каза Поаро, — че мистър Ратчет е убит?
— А не е ли? — Този път Мъкуийн изрази изненада. — Да, разбира се — каза той бавно, — точно това си помислих. Значи, искате да кажете, че той просто е умрял, докато е спал? Старецът беше толкова здрав, здрав като…
Той млъкна, понеже не намери подходящо сравнение.
— Не, не — рече Поаро. — Вашето предположение беше напълно правилно. Мистър Ратчет е бил убит. Прободен с нож. Но бих искал да зная защо бяхте толкова сигурен, че това е било убийство, а не обикновена смърт.
Мъкуийн се поколеба.
— Трябва да бъда наясно по този въпрос — каза той. — Кой сте вие всъщност? И в качеството си на какъв се намесвате?
— Аз представлявам Международната компания на спалните вагони. — Поаро помълча и после прибави: — Аз съм детектив. Казвам се Еркюл Поаро.
Ако Поаро очакваше някакъв ефект, такъв ефект не се получи.
— О, така ли? — каза само Мъкуийн и зачака Поаро да продължи…
— Може би знаете името ми.
— Ами, струва ми се, познато — само че винаги съм го мислел за име на дамски шивач.
Поаро го погледна с отвращение:
— Невероятно! — каза той.
— Кое е невероятно?
— Нищо. Нека се занимаем с въпроса, който ни интересува. Искам да ми разкажете, мистър Мъкуийн, всичко, което знаете за починалия. Вие не сте му роднина, нали?
— Не. Аз съм… бях… негов секретар.
— От колко време изпълнявате тази длъжност?
— Малко повече от година.
— Моля ви да ми дадете всички сведения, които можете.
— Е добре, с мистър Ратчет се срещнах преди малко повече от година, когато бях в Персия…
Поаро го прекъсна:
— Какво правехте там?
— Бях дошъл от Ню Йорк, за да се занимая с една петролна концесия. Предполагам, че това не ви интересува. Аз и моите приятели бяхме зле изиграни в тази работа. Мистър Ратчет беше в същия хотел. Малко преди това той се бе скарал със секретаря си. Предложи ми мястото и аз го приех. Нямах постоянна работа и бях доволен, че намерих, както се оказа, добре платена служба.
— А след това?
— Пътувахме. Мистър Ратчет искаше да види света. Пречеше му това, че не знаеше чужди езици. Работех по-скоро като разводач, отколкото като секретар. Водех приятен живот.
— А сега ми разкажете колкото можете повече за вашия работодател.
Младежът повдигна рамена. На лицето му се появи объркано изражение.
— Това не е толкова лесно.
— Как е пълното му име?
— Самюел Едуард Ратчет.
— Американски поданик ли беше?
— Да.
— От коя част на Америка беше по произход?
— Не зная.
— Е добре, кажете ми каквото знаете.
— Истината, мистър Поаро, е, че не зная абсолютно нищо! Мистър Ратчет никога не говореше за себе си или за живота си в Америка.