— А защо е било така според вас?
— Не зная. Струваше ми се, че се срамува от произхода си. Някои хора се срамуват от произхода си.
— Задоволително ли ви се вижда това разрешение?
— Откровено казано — не.
— Имаше ли роднини?
Никога не е споменавал за роднини.
Поаро беше настойчив:
— Вие трябва да сте си създали някаква теория, мистър Мъкуийн.
— Да, наистина, създал съм си. Най-напред не вярвам, че Ратчет беше истинското му име. Мисля, че е напуснал окончателно Америка, за да избяга от някого или от нещо. Мислех, че е успял… до преди няколко седмици.
— А след това?
— Започна да получава писма — заплашителни писма.
— Виждали ли сте ги?
— Да. В задълженията ми влизаше да се грижа за кореспонденцията. Първото писмо дойде преди четиринайсет дни.
— Бяха ли унищожени тези писма?
— Не, струва ми се, че при мен има все още няколко от тях — за едно зная, че Ратчет го скъса в пристъп на гняв. Да ви ги донеса ли?
Бъдете така добър.
Мъкуийн излезе от купето. Няколко минути по-късно той се върна и остави пред Поаро два листа не много чиста хартия.
В първото писмо пишеше следното:
„Мислеше си, че ще ни измамиш и ще ти се размине, нали? В никакъв случай. Ние сме се заели да те очистим, Ратчет, и ще го направим!“
Нямаше подпис.
Поаро само повдигна вежди и взе второто писмо.
„Ще те заведем на последната ти разходка, Ратчет. И то скоро. Ще те очистим, разбираш ли?“
Поаро остави писмото.
— Стилът е еднотипен! — каза той. — И то повече от почерка.
Мъкуийн втренчи поглед в него.
— Вие едва ли бихте го забелязали — обясни Поаро любезно. — За това са необходими очи, свикнали с подобни неща. Това писмо не е писано от един човек, мистър Мъкуийн. Писали са го двама или повече души — всеки е писал поред по една буква или дума. А и буквите са печатни. Това затруднява значително задачата по установяването на принадлежността на почерка. — Той млъкна, а след това продължи: — Знаехте ли, че мистър Ратчет се обърна към мен за помощ?
— Към вас?
Учуденият тон на Мъкуийн увери Поаро, че младият мъж не е знаел за това. Детективът кимна.
— Да. Беше разтревожен. Кажете ми, как реагира Ратчет, когато получи първото писмо?
Мъкуийн се поколеба.
— Трудно е да се каже. Той… го отмина със смях, с обичайното си спокойствие. Но някак си — Мъкуийн потръпна — почувствувах, че под маската на спокойствието му се крие голяма тревога.
Поаро кимна. После му зададе един неочакван въпрос:
— Мистър Мъкуийн, ще ми отговорите ли напълно откровено какво отношение имахте към работодателя си? Обичахте ли го?
Хектор Мъкуийн изчака една-две минути, преди да отговори.
— Не — отвърна той. — Не го обичах.
— Защо?
— Не зная точно защо. Той беше винаги приятен. — Мъкуийн помълча и добави: — Ще ви призная истината, мистър Поаро. Не го обичах и му нямах доверие. Уверен съм, че той беше жесток и опасен човек. Трябва обаче да призная, че нямам причини за това си мнение.
— Благодаря ви, мистър Мъкуийн. Още един въпрос — кога видяхте за последен път мистър Ратчет жив?
— Снощи към… — той помисли за минутка — към десет часа, бил казал. Отидох в купето му, за да запиша няколко негови кратки писма.
— По какъв въпрос?
— За някои керамични плочки и антични глинени съдове, които купи в Персия. Предадените предмети не отговаряха на закупените. По този въпрос се поведе дълга и неприятна кореспонденция.
— И тогава за последен път мистър Ратчет е бил видян жив?
— Да, така предполагам.
— Знаете ли кога мистър Ратчет е получил последното заплашително писмо?
— Сутринта в деня, когато напуснахме Константинопол.
— Има още един въпрос, който трябва да ви задам, мистър Мъкуийн: в добри отношения ли бяхте с вашия работодател?
Очите на младия мъж блеснаха внезапно.
— При тези ваши думи предполагате, че по гърба ми ще полазят тръпки. Но както се казва в добре продаващите се романи: „Нямате улики против мен.“ Ратчет и аз бяхме в отлични отношения.
— Може би, мистър Мъкуийн, ще ми дадете цялото си име и вашия адрес в Америка.
Мъкуийн съобщи името си — Хектор Уилърд Мъкуийн, и своя адрес в Ню Йорк.
Поаро се облегна на страничната възглавничка.
— Това засега е достатъчно, мистър Мъкуийн — каза той. — Ще ви бъда признателен, ако известно време запазите в тайна новината за смъртта на мистър Ратчет.
— Неговият прислужник, Мастерман, ще трябва да бъде уведомен.
— Той вероятно вече знае — отговори сухо Поаро. — В такъв случай опитайте се да го накарате да си държи езика зад зъбите.
— Няма да е трудно. Той е британец и както сам казва, не се бърка в чужди работи. Има недобро мнение за американците и никакво за другите народности.