Работещата в гробницата група и събралите се знаменитости надникнали в саркофага, но всичко било като в мъгла. Не можели изобщо да различат подробностите. Едва след като се вглеждали известно време, те осъзнали, че виждат подобен на марля саван, покриващ ковчега вътре в саркофага. Когато махнали савана, пред Картър и цялата група се разкрило повече, отколкото очаквали - изработен с неповторимо умение антропоиден ковчег, дълъг два метра и трийсет сантиметра, наподобяващ Тутанкамон. На челото му стърчали кобрата и лешояда - символите на Горен и Долен Египет, владението на фараона. Тези символи били заобиколени от миниатюрен погребален венец - гледка, която толкова развълнувала Картър, че той станал сантиментален:
Може би най-вълнуващ с простотата си обаче беше малкият венец от цветя... около тези символи, защото ни харесваше да мислим, че той представлява последният дар от момичето царица за нейния съпруг, младия владетел на „двете царства
... Тази Озирисова атмосфера събуждаше у нас много и смущаващи емоции. Повечето безгласни. Но ако човек се заслушаше в тази тишина, почти можеше да чуе призрачните стъпки на тръгващите си оплаквачи.
Наведохме фенерите си, още веднъж изкачихме тези шестнайсет стъпала, отново видяхме лазурния свод на небето, където Слънцето е господар, но мислите ни все още бяха погълнати от блясъка на този изчезнал фараон, на чийто ковчег беше написана последната му молба: „О, Майко Нут! Разпери крилете си над мен както нетленните звезди.22
Венецът бил изплетен от маслинови листа, сини цветчета от водна лилия и метличина, прикрепени към папирусов обръч. Точно този вълнуващ спомен ще ни даде следа към убийството на Тутанкамон.
Картър и неговият екип за разкопките вече вярвали, че до седмица-две ще видят мумията. В правоъгълния каменен саркофаг имало антропоиден ковчег. В него - още два, а най- накрая - мумията на Тутанкамон. Отварянето и изваждането на двата по-малки антропоидни ковчега се оказало трудно, защото те били направени да влизат плътно един в друг. Но когато преодолели този проблем, най-сетне щели да видят лицето на царя. Колкото повече Картър се приближавал до сюблимния момент обаче, толкова Тутанкамон му се изплъзвал.
Лорд Карнавън починал неочаквано в Кайро от сериозна инфекция от ухапване от комар. Внезапната му трагична смърт дала повод за слухове, че гробницата била прокълната. Картър и Карнавън имали диаметрално противоположни схващания за окултното. Картър бил силно антиспиритуален, докато Карнавън бил привлечен от окултното и често посещавал медиуми и хора със свръхестествена чувствителност.
Всъщност личната екстрасенска на Карнавън Велма пуснала идеята за проклятието на гробницата. След смъртта на Карнавън тя публикувала разказ за последния си сеанс с лорд Карнавън, в който се казва, че той бил жертва на „мощни окултни сили“. Преди да тръгне за Египет, за да открие новооткритата гробница, Карнавън помолил Велма да гадае по ръката му. На тази среща тя видяла малко прекъсване на линията на живота и го предупредила: „Виждам голяма опасност за вас. Най-вероятно, тъй като по ръката ви има знаци, че силни окултни сили се интересуват от вас, тя ще възникне от такъв източник.“23
Заинтригуван от казаното, Карнавън се върнал за още един сеанс преди заминаването си. Този път Велма погледнала по-надълбоко в кристалната си топка. Карнавън също надникнал в сферата, но тя била мъглива и той видял само някакъв храм. Вещата Велма видяла много повече. Първо, тя видяла древно египетско погребение, при което възрастен служител полагал златна маска на млад човек в ковчег. После видението се променило и тя видяла група мъже, водени от Карнавън, които работят в Долината на царете. От гробницата се излъчвали загадъчни проблясъци. После старият служител се появил, заобиколен от хора, които крещели, че искат наказание за онези, които оскверняват гробницата. Последното видение за Велма било как Карнавън стои сам сред буря от окултни проблясъци.
Велма предупредила Карнавън да не се връща в гробницата, да намери някакво извинение за обществото и да прекрати разкопките. Но Карнавън чувствал, че трябва да отиде и ѝ казал:
- Предизвикателство към психичните сили на вековете, Велма! Какво предизвикателство само!
Скоро след тяхната среща той починал. Велма, разбира се, написала историята след смъртта на Карнавън - история, която дала вечен живот на „Проклятието на Тутанкамон“.24