Малко след това си тръгна от Скотланд Ярд дълбоко озадачен. Първо отиде на Еджуеър Роуд, където се намираше жилището на Одет Райдър. Нямаше я у дома и портиерът му съобщи, че отсъствала от предния следобед. Трябвало да й препращат писмата в Хартфорд. Дала му била адреса си — Хилингтън Гроув, Хартфорд.
Тарлинг бе разтревожен. Казваше си, че всъщност няма причини, но без съмнение бе разтревожен. А също и разочарован. Ако беше срещнал момичето и бе поговорил няколко минути с него, щеше да разсее всички подозрения. Всъщност добре знаеше: нея я нямаше, беше „изчезнала“ от жилището си в навечерието на убийството и това бе достатъчно полицията да се втурне по следите й. Тарлинг попита портиера:
— Знаете ли дали госпожица Райдър има приятели в Хартфорд?
— О, да, господине — кимна човекът. — Там живее майка й.
Тарлинг понечи да си тръгне, но портиерът каза нещо, което върна детектива към убийството и го изпълни с безнадеждно отчаяние.
— Наистина се радвам, че госпожица Райдър не си е била у дома снощи — рече той. — Някои наематели от горните етажи се оплакаха.
— От какво? — попита детективът и портиерът се поколеба.
— Предполагам, сте приятел на младата дама.
Тарлинг отново кимна.
— Е, това идва да покаже — продължи портиерът доверително — колко често обвиняват хората за нещо, което не са направили. Наемателят на съседното жилище е малко капризен, музикант е и недочува. Ако не беше глух, не би казал, че се е събудил заради госпожица Райдър. Предполагам, нещо е станало навън.
— Какво е чул? — побърза да попита Тарлинг и портиерът се засмя.
— Втълпил си е, сър, че е чул изстрел и нещо като женски писък. Това го събудило. Щях да си помисля, че е сънувал, ако друг наемател, който също живее в сутерена, не е чул същия звук и което е наи-странното, според двамата той е дошъл от жилището на госпожица Райдър.
— По кое време?
— Твърдят, че около полунощ, сър — съобщи портиерът, — но е невъзможно, нали госпожица Райдър отсъства и апартаментът е бил празен.
Ето каква смущаваща вест трябваше да отнесе със себе си Тарлинг, когато взе влака за Хартфорд. Изпълваше го решимост да види и да предупреди момичето, не го смущаваше, че едва ли му влиза в работата да предупреждава заподозрян в престъпление и че се държи, меко казано, нередно.
Купи си билет и тъкмо се упъти към перона, когато видя, че от току-що пристигналия влак идва позната фигура; човекът очевидно бе забелязал Тарлинг още преди той да го е познал, свърна внезапно и щеше да изчезне в тълпата, ако детективът не го беше настигнал.
— Здравейте, господин Милбърг! — поздрави той. — Казвате се Милбърг, нали не греша?
Управителят на универсалния магазин „Лайн“ се обърна и потри ръце с обичайната си усмивка.
— Ама наистина — отвърна сърдечно той. — Вие сте господин Тарлинг, детективът. Каква тъжна вест, господин Тарлинг! Колко ужасно за всички, свързани по един или друг начин.
— Това ужасно събитие сигурно е донесло покруса в магазина.
— О, да, сър — потвърди Милбърг потресен. — Разбира се, затворихме магазина този ден. Това е ужасно — най-ужасното нещо, което съм преживявал. — После полюбопитства: — Има ли заподозрян, господине?
В отговор Тарлинг поклати глава.
— Обстоятелствата са крайно загадъчни, господин Милбърг. — А сетне попита: — Имахте ли някаква уговорка в случай на внезапна смърт на господин Лайн как да продължи работата в магазина?
Господин Милбърг отново се поколеба, сякаш не изпитваше желание да отговори, после каза:
— Разбира се, ръководя го както по времето, когато господин Лайн предприе околосветското си пътешествие. Освен това адвокатите му ме упълномощиха да продължавам да управлявам фирмата, докато съдът назначи попечител.
Тарлинг го изгледа и без заобикалки попита:
— Какви последици има за вас това убийство? Укрепва или отслабва позициите ви?
Милбърг отговори усмихнато:
— За съжаление позицията ми укрепва, защото получавам по-голяма власт и по-голяма отговорност. Предпочитам да не се беше стигало до това, господин Тарлинг.
— Убеден съм — отсече сухо Тарлинг, беше се сетил за обвиненията срещу Милбърг.
След като си размениха баналности, те се разделиха.
Милбърг! Докато пътуваше за Хартфорд, Тарлинг се замисли за този вежлив мъж и установи, че му липсват някои съществени качества, които притежава всеки заслужаващ доверие човек.