Детективът знаеше как да формулира въпроса си. Беше учуден, че дъщерята на тази очевидно заможна жена заема относително дребна длъжност в универсалния магазин „Лайн“. Искаше да разбере дали домакинята знае, че момичето е уволнено, и дали това я вълнува. Пък и след разговора с Одет Райдър не бе останал с впечатлението, че тя би могла да си позволи да остане без работа. Бе споменала, че ще си търси друго място, и това не подсказваше, че майка й има добро положение.
— Необходимо ли е дъщеря ви да работи, за да си изкарва прехраната? — попита Тарлинг без заобикалки и жената наведе очи.
— Прави го по свое желание — отвърна тихо тя и побърза да добави: — Не се разбира добре с… хората тук.
Настъпи кратко мълчание, после Тарлинг стана и й подаде ръка.
— Искрено се надявам, че не съм ви разтревожил с въпросите си. Вероятно се питате защо съм дошъл. Ще ви отговоря честно, че ми е възложено да разследвам убийството, и се надявах дъщеря ви наред с останалите, които са били в досег с господин Лайн, да ме на сочи към следа, която да ме отведе към по-важни неща.
— Детектив ли сте? — попита жената; Тарлинг можеше да се закълне, че е прочел ужас в очите й.
— Нещо като детектив — засмя се той, — но, надявам се, не съм страшен, госпожо Райдър.
Тя го изпрати до вратата и гледа след него, докато детективът не изчезна по алеята, сетне бавно се върна в стаята, облегна се на мраморната полица над камината, положи глава върху ръцете си и се разрида.
Джак Тарлинг напусна Хартфорд по-объркан от всякога. Беше помолил кочияша да го чака с кабриолета при портата и се зае да го разпитва.
Госпожа Райдър живеела от четири години в Хартфорд и се радвала на голямо уважение. Познава ли кочияшът дъщерята? О, да, виждал е младата дама веднъж-дваж, но обясни:
— Не идва много често. Всички казват, че не се разбирала с баща си.
— С баща си ли? Не знаех, че има и баща — ахна учуден Тарлинг.
Да, имала и баща. Не идвал често, обикновено пристигал от Лондон с късния влак и го откарвали до къщата със собствената му карета. Кочияшът не го бил срещал — всъщност го били виждали малцина, но всички го смятали за добър човек с големи връзки в Сити.
Тарлинг беше телеграфирал на инспектор Уайтсайд, помощника, който му бяха дали от Скотланд Ярд, и той го чакаше на гарата.
— Някакви новини?
— Да, господине, попаднахме на много важна улика — отговори Уайтсайд. — Дошъл съм с кола, ще поговорим за това на път за Скотланд Ярд.
— За какво става дума? — попита Тарлинг.
— Научихме го от слугата на господин Лайн — поясни инспекторът. — Както изглежда, действайки по указание на полицията, икономът е прегледал нещата на господин Лайн и на ъгъла на писалището му е намерил телеграма. Ще ви я покажа, когато стигнем в Скотланд Ярд. Има много важно отношение към случая и според мен може да ни отведе при убиеца.
При думата „телеграма“ Тарлинг неволно затърси в джобовете си телеграмата, която госпожа Райдър беше получила от дъщеря си. Извади я и отново я прочете. Беше изпратена от Централна поща точно в девет часа.
— Невероятно, господине.
Инспектор Уайтсайд, който седеше до него, бе прочел телеграмата.
— Какво му е невероятното? — попита изненадан Тарлинг.
— Видях подписа на телеграмата — Одет, нали? — поинтересува се човекът от Скотланд Ярд.
— Да — кимна Тарлинг. — Защо? Какво невероятно има в това?
— Ами, сър — каза Уайтсайд, — наистина е съвпадение, че телеграмата, която намериха на писалището на господин Лайн и в която му определят среща в някакво жилище на Еджуеър Роуд, също е подписана от „Одет“ и… — Той се наведе да види телеграмата, която все още беше в ръката на изненадания Тарлинг, и победоносно заяви: — И е подадена точно по същото време като тази!
Щом разгледа телеграмата в Скотланд Ярд, детективът се увери, че Уайтсайд му е казал истината. Спешно направи искане до Централна поща и след два часа пред него лежаха оригиналите на подадените телеграми. И двете бяха написани с един и същи почерк. Първата беше до майката на Одет, момичето й съобщаваше, че не може да отиде, а втората — до Лайн — гласеше:
„Бихте ли дошли в жилището ми довечера единайсет часа. Одет Райдър“
Сърцето на Тарлинг се сви. Неочакваната вест го стъписа. „Невъзможно е момичето да е убило Лайн — повтаряше си непрекъснато той. — Ами ако го е убило? Къде са се срещнали? Дали не са излезли заедно с колата и тя го е застреляла, докато са обикаляли парка? Но защо е бил по пантофи? Защо е бил без сако, а около тялото му е била омотана нощница?“