Но телеграмата, предназначена да примами Лайн в жилището, беше на английски, а Лин Чу не признаваше, че знае този език. Тарлинг отново стигна до задънена улица. Макар да беше готов да повери живота си на китаеца, той бе напълно убеден, че този човек не би разкрил всичко, което знае, и не бе изключено да говори английски не по-зле от майчиния си език и четирите диалекта в Китай.
— Предавам се — рече Тарлинг полугласно.
Чудеше се дали да изчака китаецът да се върне от Скотланд Ярд и да го разобличи в престъплението, или да остави нещата за ден-два и да изпълни намерението си да посети Одет Райдър. Реши все пак да отиде при момичето; остави бележка на китаеца и след четвърт час слезе от таксито пред хотел „Уест Съмърсет“.
Одет Райдър бе вкъщи (Тарлинг го знаеше) и го чакаше. Бе пребледняла, гледаше уморено, сякаш не бе мигвала предната нощ, но го посрещна радушно с едва загатнатата си усмивка.
— Дошъл съм да ви кажа, че ще ви се размине изпитанието да срещнете инквизиторите от Скотланд Ярд — поздрави я засмяно той и в очите й прочете облекчение. А после невинно я попита: — Не сте ли излизали в тази прекрасна утрин?
Този път тя се засмя и отговори:
— Какъв лицемер сте, господин Тарлинг! Много добре знаете, че не съм излизала, а също и че трима души от Скотланд Ярд наблюдават хотела и ще ме придружат, ако реша да се разходя.
— Откъде знаете? — попита детективът, без да отрича обвинението.
— Защото излизах — наивно отговори тя и отново се засмя. — Оказа се, че не сте чак толкова хитър, колкото предполагах — закачи го Одет. — Когато казах, че не съм излизала, очаквах да чуя от вас точно къде съм била, колко далеч съм ходила и точно какво съм купила.
— Малко зелен копринен конец, шест кърпички за нос и четка за зъби — изреди веднага Тарлинг и момичето впери очи в него с престорен ужас.
— Но, разбира се, би трябвало да ви познавам по-добре — каза то. — Значи вие сте пратили хора да ме следят?
— Да ви следят и да ми казват какво са видели — потвърди весело Тарлинг. — Поприказвах си с господина във фоайето на хотела, който ми даде доста сведения. Той ли ви следеше?
Тя поклати глава и призна:
— Много внимателно гледах, но не видях никого. А сега какво ще правите с мен, господин Тарлинг?
Вместо отговор той извади от джоба си плоска елипсовидна кутийка. Момичето гледаше учудено, докато Тарлинг отваряше капака й и изваждаше от нея порцеланова плочка, покрита с тънък слой черно мастило, и две бели картончета. Ръката му трепна, когато ги сложи върху масата, и внезапно момичето разбра.
— Искате отпечатъци от пръстите ми, така ли? — попита то и детективът кимна утвърдително.
— Никак не ми е приятно — рече той, — но…
— Покажете ми как да го направя — прекъсна го Одет Райдър и Тарлинг й обясни.
Имаше чувството, че й е изменил и я е предал, и може би момичето усети какво си мисли, защото се засмя, докато си бършеше изцапаните пръсти.
— Дългът преди всичко — рече то. — А сега ми отговорете. През цялото време ли ще ме държите под наблюдение?
— За известно време — рече сериозно Тарлинг. — Всъщност докато получим необходимите сведения. — Той прибра кутията в джоба си, а Одет поклати глава. — Това означава ли, че няма да ми кажете нищо? — продължи детективът. — Според мен правите много голяма грешка, но в действителност не разчитам да ми кажете и дума. Разчитам изцяло на…
— На какво? — полюбопитства тя, докато детективът се колебаеше.
— На онова, което другите ще ми кажат — гласеше неговият отговор.
— Други ли? Кои са тези „други“?
Очите й спокойно срещнаха неговите.
— Имало едно време политик, който казвал: „Почакайте и ще видите!“ — отговори Тарлинг. — Съвет, който ще ви помоля да следвате. А сега ще ви съобщя нещо, госпожице Райдър — продължи той. — Утре ще махна хората, които ви следят, но ще ви посъветвам да останете известно време в хотела. Очевидно не можете да се върнете в жилището си.
Момичето потръпна.
— Не говорете за това — рече едва чуто то. — Но наложително ли е да стоя тук?
— Има и една друга възможност — отвърна бавно Тарлинг, като не я изпускаше от погледа си, — да отидете в къщата на майка си в Хартфорд.